Не можем обаче да се доберем до същината на делото. А. П. Мешчерски, едър фабрикант, е арестуван за неотстъпчивост в икономическите преговори със съветското правителство (Ю. Ларин). Чекистите шантажират жена му Е.И., у която подозират, че има скъпоценности и пари. Посещават я у дома й, всеки път рисуват положението на мъжа й като все по-клонящо към смъртна присъда и искат все по-големи суми за откуп. В отчаянието си Мешчерска-Гревс сама съобщава за шантажа (чрез познатия ни вече адвокат Якулов, който видяхме как проваля следователите рушветчии в класовата си, изглежда, омраза към цялата система на пролетарското съдо- и несъдопроизводство. Председателят на трибунала също допуска класова грешка: вместо просто да предупреди другаря Дзержински и да уреди всичко между своите хора, се разпорежда да дадат на Мешчерска за рушвета номерирани банкноти — и да скрият зад завесата в жилището й една стенографка. Тогава идва някой си Годелюк, близък приятел на Косирев, за да се споразумеят за сумата на откупа (поискал й шестстотин хиляди рубли!). И са стенографирани всички увещания на Годелюк, позоваващ се на Косирев, Соловьов и другите комисари, всичките му приказки за това кой колко хиляди взема във ВЧК като подкуп, и така стенографиран, Годелюк получава накрая своя белязан аванс и връчва на Мешчерска пропуски за ВЧК, предварително издадени от контролно-ревизионната колегия, от Либерт и Ротенберг (там, в ЧК, пазарлъкът е трябвало да продължи). А на вратата го залавят! Объркан, той дава показания. (А Мешчерска успява да се озове и в контролно-ревизионната колегия и вече оттам делото на мъжа й е поискано за проверка.
Но чакайте! Нали такова разобличение петни небесните одеяния на ЧК! С всичкия ли си е този председател на Московския революционен трибунал? Дали се занимава с това, с което трябва?
Но се казва, че такъв бил моментът — момент, напълно скрит от нас в гънките на нашата величествена История! Оказва се, че още през първата година на работата си ЧК прави известно отблъскващо впечатление дори на партията на пролетариата, несвикнала още с такива неща. ВЧК е изминала едва първата си година, едва първата си крачка по славния път, а вече, както не съвсем ясно пише Криленко, възниква „спор между съда с неговите функции — и извънсъдебните функции на ЧК… спор, разделящ по това време партията и работническите райони на два лагера“ (стр. 14) Тъкмо затова е възможно да се появи делото на Косирев (а дотогава всичко им се разминава), и то да стигне дори до общодържавно равнище.
Налага се да се спасява ВЧК! Да се спасява ВЧК! Соловьов моли Трибунала да го пуснат в Таганския затвор (уви, не на Лубянка) при подставеното лице Годелюк — да поговорят. Трибуналът му отказва. Тогава Соловьов прониква в килията и без благоволението на трибунала. И гледай ти съвпадение: точно тогава Годелюк се разболява тежко, да. („Едва ли може да говорим за наличие на зъл умисъл у Соловьов“ — подмазва се Криленко.) Почувствувал внезапното приближаване на смъртта, Годелюк се разкайва, потресен, задето е могъл да оклевети ЧК, моли да му дадат хартия и пише опровержение: всичко е лъжа, всичко, с което е оклеветил Косирев и другите комисари в ЧК, стенографираното зад завесата — и то е лъжа!
О, колко сюжети! О, къде с Шекспир? Соловьов минава през стените, озовава се сред слабите килийни сенки, Годелюк се отрича със слабееща ръка — а на нас в театрите, а на нас в киното ни показват революцията само с уличното пеене на „Вихри враждебни“…
„А кой му е издал пропуските?“ — настоява Криленко, пропуските за Мешчерска не са паднали от небето, нали? Не, обвинителят „не иска да подозира в това Соловьов, защото… няма достатъчно данни“, но предполага, че „останали на свобода хора, на които не им е чист косъмът“, са могли да вкарат Соловьов в Таганка.