Тъкмо сега трябва да бъдат разпитани Либерт и Ротенберг, и те са повикани! — но не се явяват! Ей така, не се явяват, измъкват се. Но поне Мешчерска да я разпитат! Представете си, и тази наплашена аристократка има също смелостта да не се яви пред Революционния трибунал!
След като Годелюк е заловен с подкупа, Мешчерски е пуснат на свобода с гаранцията на Якулов — и бяга с жена си във Финландия. Затова пък Якулов от момента на съдебния процес срещу Косирев е поставен с удоволствие под стража — може би за същата тази гаранция, а може и като паразит. Водят го да свидетелствува пред съда под конвой, а скоро след това по всяка вероятност е разстрелян. (А сега се чудим: откъде са дошли беззаконията, защо никой не се е борил?)
А Годелюк се отрича — и умира. А Косирев нищо не признава! И Соловьов в нищо не е виновен! И няма кого да разпитат…
Затова пък какви свидетели по собствена добра воля пристигат в Трибунала! Заместник-председателят на ВЧК другарят Петерс, появява се разтревожен дори самият Феликс Едмундович. Продълговатото му изпепеляващо лице на рицар е обърнато към замрелия трибунал и той проникновено свидетелствува в защита на абсолютно невинния Косирев, в защита на неговите високи морални, революционни и делови качества. Тези показания, уви, не са документирани от нас, а Криленко ги предава така: „Соловьов и Дзержински изреждаха прекрасните качества на Косирев“ (стр. 522). (Ех, несъооразителен прапоршчик! Ще ти припомнят след двадесет години на Лубянка този процес!) Лесно е да се досетим какво е могъл да говори Дзержински: че Косирев е железен чекист, безпощаден към враговете; че той е добър другар. Горещо сърце, хладен разум, чисти ръце.
И от сметището на клеветата пред нас се възправя бронзовият рицар Косирев. При това и биографията му разкрива изключителна воля. Преди революцията е съден няколко пъти — и най-често за убийство: задето (в Кострома) с измама с цел грабеж прониква при старицата Смирнова и я удушава със собствените си ръце. По-късно — заради опит да убие баща си и заради убийство на свой съдружник, за да се възползува от паспорта му. В останалите случаи Косирев е съден за мошеничество, а в крайна сметка прекарва дълги години на каторга (обясним е стремежът му към разкошен живот!) и само след царските амнистии излиза на свобода.
Тук строгите справедливи гласове на чекистите от най-висок ранг прекъсват обвинителя с аргумента, че всички тези предишни съдилища са помешчическо-буржоазни и не могат да бъдат взети под внимание от нашето общество. Но какво е това? В отговор самозабравилият се прапоршчик изтърсва от обвинителната катедра на Революционния трибунал такава идейно порочна тирада, че дори е неблагозвучно да я приведем тук, в стройното изложение на трибуналните процеси: „Ако е имало нещо хубаво в стария царски съд, на което бихме могли да се доверим, това е само съдът на съдебните заседатели… Решението на съдебните заседатели е будело винаги доверие и там са били наблюдавани минимум съдебни грешки“ (стр. 522).
Толкова по-обидно е да чуеш подобно нещо от другаря Криленко, след като само три месеца преди това на процеса срещу провокатора Роман Малиновски, бивш любимец на Ленин въпреки четирите му криминални присъди, кооптиран в ЦК и изпратен в Думата, обвинителната власт взема класово безупречна позиция: „В нашите очи всяко престъпление е продукт на дадена социална система, в този смисъл криминалната присъда по законите на капиталистическото общество и царското време не е фактът, който лепва веднъж завинаги неизличимо петно… Ние знаем много примери, когато в нашите редици е имало лица с подобни факти в миналото, но никога не сме правили от това извода, че е необходимо да отстраним такива хора от средата си. Човекът, който познава нашите принципи, не може да се опасява, че наличието на съдимост в миналото го заплашва да бъде изгонен от редовете на революционерите…“ (Стр. 337, курсивът мой — А.С.)
Ето как партийно умее да говори другарят Криленко! А тук, благодарение на порочното му разсъждение, образът на рицаря Косирев е затъмнен. И на трибунала се създава такава обстановка, че другарят Дзержински е принуден да каже: „У мен за секунда (за секунда само! — А.С.) възниква мисълта дали гражданинът Косирев не става жертва на политическите страсти, които напоследък се разгоряха около ЧК?“
Криленко се сепва: „Аз не искам и никога не съм искал настоящият процес да стане процес не срещу Косирев и Успенска, и срещу ЧК. Това не само не мога да искам, но трябва с всички сили да водим борба срещу подобно нещо!… Начело на ЧК бяха поставени най-отговорните, най-честните и последователни другари, които поеха върху себе си тежкия дълг да унищожават, макар и с риск да извършат грешка… За това Революцията е длъжна да им изкаже своята благодарност… Подчертавам тази страна, за да не може… никой после да ми каже: «Той се оказа оръдие на политическата измяна.»“ (Стр. 509–510, курсивът мой — А.С.). (Бъди спокоен, ще кажат!…)