Кой не помни тези сцени? Първото най-силно впечатление от живота ми е от три-четиригодишна възраст: в кисловодската черква влизат някакви остроглави (чекисти с будьоновки), врязват се в изтръпналата онемяла тълпа на молещите се и като прекъсват богослужението, нахълтват в олтара, без да свалят будьоновките си.
Та значи — сега съдят… служителите на Органите ли? Не — монасите.
Ще помолим читателите да имат между другото предвид: още от 1918 г. у нас се установява следният съдебен ред: всеки московски процес (естествено, освен несправедливия процес срещу ЧК) не е отделен съд при случайно стекли се обстоятелства, не — това е сигнал за съдебна политика; това е еталонна стока на витрината, по която отпускат от склада за провинцията; това е като образец, примерно решение в началото на раздел от сборник с аритметични задачи, по който учениците по-нататък решават самостоятелно.
Така например, ако е казано „процес срещу църковниците“, трябва да го разбираме в множествено число. Впрочем и самият Върховен обвинител на драго сърце ни го потвърждава: „Почти във всички трибунали на републиката имаше“ подобни процеси (стр. 61). Малко преди това такива има в трибуналите на Северодвинск, Тверск, Рязан, Саратов, Казан, Уфа, Солвичегодск и Царьовококшайск. Съдени са свещеници, псалтове и усърдни енориаши — представители на неблагодарната „православна църква, освободена от Октомврийската революция“.
Читателят ще си помисли, че тук има някакво противоречие: защо тези многобройни процеси предхождат московския си образец? Само изглежда така, това е недостатък на нашето изложение. Съдебното и извънсъдебното преследване на освободената църква започва още от 1918 г. и съдейки по звенигородското дело, още тогава достига значителна изостреност. През октомври 1918 г. патриарх Тихон пише в послание до Совнаркома, че свободата на църковната проповед е преследвана, че „вече мнозина смели църковни проповедници заплатиха с мъченическа кръв. Вие заграбихте църковното имущество, събирано от поколения вярващи, и не се побояхте да нарушите предсмъртната им воля“. (Народните комисари, естествено, не четат тези послания, а завеждащите канцеларии си умират от смях: намерил за какво да ни порицава — посмъртна воля! Пикали сме им… на нашите прадеди! Нали само за потомците работим.) „Екзекутират епископи, свещеници, монаси и монахини, съвсем невинни, просто по недоказано обвинение в някаква мъглява и неопределена контрареволюционност.“ Вярно, с приближаването на Деникин и Колчак екзекуциите спират, за да имат на своя страна православните при защитата на революцията. Но щом Гражданската война започва да затихва, отново се залавят за църквата и ето че трибуналите заработват, през 1920 г. посягат и на Троицко-Сергиевата лавра, добират се и до мощите на оня шовинист Сергий Радонежки, изтърсват ги в един московски музей.
Патриархът цитира Ключевски: „Вратите на лаврата на Преподобния ще се затворят и кандилата над неговата гробница ще изгаснат едва когато изразходваме докрай целия духовен нравствен запас, завещан ни от нашите велики строители на Руската земя като Преподобния Сергий.“ Ключевски изобщо не си е помислял, че ще изразходваме този запас веднага след смъртта му.
Патриархът моли да бъде приет от председателя на Съвета на народните комисари, за да го убеди да оставят на мира лаврата и мощите, нали уж църквата е отделена от държавата? Отговарят му, че председателят, другарят Ленин, е зает с обсъждането на важни въпроси и не може да го приеме в близките дни.
Нито — по-късно.
И народният комисариат на правосъдието пуска циркуляр (от 25 август 1920 г.) за ликвидирането на всички свети мощи, тъй като именно те затруднявали светоносното ни движение към новото справедливо общество.
Като следваме по-нататък подбраните от самия Криленко дела, нека се спрем и на разгледаното във Върхтриба (така нежно наричат Върховния трибунал накратко помежду си, а на нас, буболечките, ни кряскат: „Стани! Съдът идва!“)
Дело на „Тактическия център“ (16–20 август 1920 г.) — двадесет и осем подсъдими и още няколко обвиняеми задочно.
С глас, още непресипнал в началото на страстната реч, целият проникнат от класовия анализ, Върховният обвинител ни разкрива, че освен помешчиците и капиталистите „съществуваше и продължава да съществува още една обществена прослойка, за чието социално битие представителите на революционния социализъм отдавна са се замислили… Тази прослойка е тъй наречената интелигенция… В процеса ще имаме работа със съда на историята над дейността на руската интелигенция“ и със съда на революцията над нея (стр. 34).