Както при падащ киноапарат пред нас прелитат върху полегата объркана лента двадесет и осем дореволюционни мъжки и женски лица. Ние не забелязваме техните изрази! Дали са уплашени? Или презрителни? Или горди?
Защото ги няма техните отговори! Защото я няма последната им дума! По технически съображения… Като крие тази липса, обвинителят продължава да ни опява: „Това беше непрекъснато самобичуване и разкаяние за извършените грешки. Политическата неиздържаност и половинчатата природа на интелигенцията — да-да, и това добавя: половинчата природа! — …в този случай изцяло оправдава марксистката оценка за интелигенцията, която винаги са й давали болшевиките“ (стр. 8).
А коя е тази млада жена, дето се мярва?
Това е дъщерята на Толстой, Александра Лвовна. Криленко я пита какво е правила на тези събрания. Тя му отговаря: „Поставях самовара!“ Три години концлагер!
Можем да установим какво е било всъщност от чуждестранното списание „На чужой стороне“.134
Още през лятото на 1917 г. при Временното правителство е учреден Съюз на обществените дейци — с цел да допринесе за победата във войната и да противодействува на социалистическите течения, особено на есерите. След октомврийския преврат мнозина от по-известните му членове емигрират, други остават, не могат да свикват вече конгреси, да организират дейност, но интелигентите са свикнали да мислят, да преценяват събитията, да споделят становища — и им е трудно да се откажат от този си навик. Близостта до академичния свят им позволява да организират срещите си под формата на научни конференции. А по това време има доста неща за обсъждане: Брест-Литовския мир, излизане от войната, цената на загубените огромни територии, новите отношения с бившите съюзници и бившите врагове, докато в същото време войната в Европа продължава. Едни — в името на свободата и демокрацията, както и на съюзническия си дълг — смятат, че трябва да продължават да помагат на съюзниците, а Бресткият мир е сключен от хора, нямащи пълномощия в страната. Някои се надяват, че щом Червената армия укрепне, съветската власт ще скъса с немците. Други, напротив, разчитат на немците, които, ако станат господари на половината Русия, ще отстранят болшевиките. (А немците с право смятат, че да се работи за кадетите, значи да се работи за англичаните и че всяко друго правителство освен съветското ще възобнови войната срещу Германия.)
В резултат от тези разногласия през лятото на 1918 г. от Съюза на обществените дейци се отделя тъй нареченият Национален център — фактически просто кръжец с рязко съюзническа ориентация, кадетски по състава си, но страхуващ се като от огън от възобновяването на партийната форма, забранена категорично от болшевиките. Този кръжец не върши нищо, освен да свиква замаскирани събрания в института на професор Колцов. Понякога изпраща свои членове в Кубан за информация — но те сякаш потъват там и забравят московските си другари. (Впрочем и съюзниците проявяват към Доброволческата армия съвсем слаб интерес.) Но Националният център се съсредоточава преди всичко върху мирното изработване на законопроекти за бъдеща Русия.
Едновременно с Националния център и наляво от него е създаден Съюз за възраждане (най-вече есерски — неудобно е да се обединява с кадетите, възобновени са традиционните партийни насоки и представи) за борба и против немците, и против болшевиките. Но и тази борба се оказва невъзможна на болшевишка територия и се свежда до препращане на хора на юг. Ала и районите на Доброволческата армия ги отблъскват със своята реакционност.
Задушавани във вакуума на военния комунизъм, през пролетта на 1919 г. Съветът на обществените дейци, Националният център и Съюзът за възраждане решават да поддържат редовна връзка и с тази цел излъчват по двама души. Така образуваната шесторка се събира от време на време през 1919 г., след това замира, престава да съществува. Арестуването им започва едва през 1920 г. — и именно тогава, по време на следствието, шесторката е обявена гръмко за „Тактически център“.
Арестите се извършват по доноса на един от второстепенните членове на Националния център — Н. Н. Виноградски, той продължава да бъде и полезно „ухо“ в килията на Специалния отдел, през която са прокарани мнозина от участниците, а те — с наивността от още криловските години, открито разказват какво са искали да скрият от следователите.
Известният руски историк С. П. Мелгунов, попаднал също сред подсъдимите, и то сред главните (член на шесторката), написва в емиграция без особено желание спомени за този процес — може би не би ги и написал, ако тъкмо тогава не е публикувана същата книга на Криленко със споменатата разгромяваща реч. И Мелгунов с недоволство срещу себе си и съидейниците си рисува следната позната ни картина за съветското следствие: то няма никакви улики, „делото не разполагаше с нито един документ. Целият обвинителен материал бе почерпен от показанията на самите подсъдими… Нито един от бъдещите участници в процеса не се беше придържал към тактиката на мълчанието по време на предварителното следствие… Бях убеден, че чрез принципното мълчание ще утежня излишно положението си и може би положението на другите… Когато си изправен пред възможността за разстрел, невинаги мислиш за историята.“
134
На чужой стороне („В чужбина“ — Б.пр.) Историко-литературные сборники под ред. С. П. Мельгунова. Берлин — Прага. (С. П. Мельгунов. Суд истории над интеллигенцией. III, 1923; С. А. Котляревский, Национальный центр в Москве в 1918. VIII, 1924.) — Б.а.