В „Червената книга на ВЧК“ („Красная книга ВЧК“. Т. II, М., 1922 г.) много от показанията на подследствените се привеждат дословно и те, уви, са неблаговидни.
Мелгунов упреква без какъвто и да било хумор следователя Яков Агранов (който притиска всички тях до стената) в измама спрямо него и другите подследствени, в ловко заблуждаване, за което той смята, че „по-голямо издевателство над мене не е възможно“ и е много по-лошо от всякакво физическо въздействие. Мелгунов, толкова проницателно обяснил по-късно немалко исторически личности от руската революция, се хваща лесно на въдицата: потвърждава участието в Съюза за възраждане на лицата, които сякаш са били изяснени от предявените му писмени показания. И изобщо „започнах да давам повече или по-малко свързани показания“ — като разказ, без отбелязване на следователските въпроси. (Тези показания изумяват и покрусват съидейниците, след като на свой ред им ги показват и на тях: сякаш той разказва всичко по свое неудържимо желание.)
Агранов ги подмамва и с това, че доколкото „делото е стара история“ и всички тези центрове отдавна вече не заседават — за подследствените няма никаква опасност, просто ЧК уточнява всичко това само от исторически интерес. Яков Саулович спечелва симпатиите на мнозина с любезността си. Пред други пък рязко поставя знак за равенство между съветската власт и Русия, тоест престъпно е един вид да се бориш против първата, ако обичат втората. По този начин получава от някои наистина раболепни и подлизурски показания. (По-специално, статията на Котляревски, посочена под линия, е негово изследване, възложено му от Агранов.)
А на процеса? Мелгунов: „Революционната традиция (на интелигенцията) изискваше героизъм, а в душата ми липсваше необходимият за такъв героизъм патос. Да превърнеш процеса в демонстрация на протест, би означавало съзнателно да влошиш не само своето положение, но и това на другите.“
Ето как лесно се хваща на чекистката въдица и се предава, и загива руската интелигенция, толкова свободолюбива, толкова непримирима, толкова непреклонна през царско време, когато всъщност не е била преследвана.
Но още по-ярък и страшен е един друг успех на Агранов — „таганцевското дело“ от 1921 г. (макар то да не се отнася към тази глава, защото не е имало процес по него). Професор Таганцев мълчи героично четиридесет и пет дни пред следствието. А после Агранов го убеждава да подпише съглашение с него:
„Аз, Таганцев, съзнателно започвам да давам показания за нашата организация, без да скривам нищо… няма да скрия нито едно лице, свързано с нашата група. Всичко това го правя, за да облекча участта на участниците в нашия процес.
Аз, пълномощникът на ВЧК, Яков Саулович Агранов, с помощта на гражданина Таганцев се задължавам бързо да приключа следственото дело и да го предам на публичния съд… Задължавам се да не бъде приложено към никой от обвиняемите смъртно наказание.“
И по таганцевското дело ЧК разстрелва осемдесет и седем души.
Така изгрява слънцето на нашата свобода. Като такъв охранен палавник расте нашият закон първолаче.
Сега вече съвсем сме забравили тези неща.
Девета глава
ЗАКОНЪТ ВЪЗМЪЖАВА
Нашият обзор прекалено се проточи. А всъщност дори не сме започвали. Все още главните, знаменитите процеси предстоят. Но основните линии са вече набелязани.
Да посъпътствуваме нашия закон и в неговата пионерска възраст.
Да споменем за отдавна забравения и дори не политически
Процес срещу Главното управление на топливната промишленост (Главтоп) (май 1921 г.) — доколкото той се отнася до инженерите, или спецовете, както се казва тогава.
Отминава най-жестоката от четирите зими на Гражданската война, когато няма вече какво да се гори за отопление, влаковете често спират, в столиците царят студ и глад, а заводите са залети от стачки (вече зачеркнати от историята). Следва знаменитият въпрос: кой е виновен?