Е, разбира се, не Общото ръководство. Дори не и Местното! Това е важно. Ако „другарите, често идващи отдругаде“ (комунистите ръководители), нямат правилна представа за работата, то именно спецовете са тези, които трябва вместо тях „да установят правилния подход към въпроса“!135 Така значи: „виновни са не ръководителите… виновни са тези, които пресмятат и съставят плана“ (как да нахранят и отоплят с нули). Виновни са не тези, които заставят, а които съставят! Плановостта се превръща във въздух под налягане — виновни са спецовете. Че цифрите не съответствуват — „това е по вина на спецовете, а не на Съвета по труда и отбраната“, дори „и не на отговорните ръководители на Главтоп“. Няма нито въглища, нито дърва, нито нефт, защото спецовете „са създали объркано, хаотично положение“. Тяхна е и вината, че не са устоявали на спешните телефонограми на Риков — и са давали и отпускали на някого не според плана.
За всичко са виновни спецовете! Но пролетарският съд не проявява безпощадност към тях, присъдите са меки. Естествено, в сърцата си пролетариите запазват вътрешна студенина към тези проклети спецове — ала без тях са заникъде, всичко е в упадък. И трибуналът не ги преследва, дори Криленко разправя, че от 1920 г. „за саботаж не може да става и дума“. Спецовете са виновни, да, но не злонамерено, а просто защото са неоправни, некадърни, не са се научили да работят при капитализма или просто са егоисти и рушветчии.
Така в началото на възстановителния период е очертан удивителният пунктир на снизходителността към инженерите. 1922 г. — първата мирна година — е богата на публични съдебни процеси, толкова богата, че цялата тази наша глава ще е посветена почти единствено на нея. (Направо е за чудене: войната е свършила — пък какво оживление в съдилищата? Дали не съществува някаква елементарна закономерност?)
Макар че през декември 1921 г. IX конгрес на съветите постановява „компетенцията на ВЧК да се стеснява“136 — и с този замисъл числеността на комисията е намалена и тя е преименувана в ГПУ, — още през октомври 1922 г. правата на ГПУ отново са разширени, а през декември Дзержински казва пред кореспондент на „Правда“ (17.XII.1922 г.): „Сега трябва особено внимателно да се вглеждаме в антисъветските течения и групировки. ГПУ съкрати апарата си, но го заздрави качествено.“
Да не пропуснем в началото на споменатата година
Делото за самоубийството на инженер Олденборгер (Върхтриб, февруари 1922 г.) — забравен вече от всички, незначителен и съвсем нехарактерен процес. Нехарактерен, защото обхваща един-единствен човешки живот, и то приключен. Ако не е бил приключен, същият този инженер и още десетина души с него щяха да образуват център и да застанат пред Върховния трибунал. Тогава процесът щеше да е съвсем характерен. А сега на подсъдимата скамейка са изправени видният партиец Седелников плюс двама от работническо-селската инспекция, плюс двама профсъюзни дейци.
Но като далечната скъсана струна на Чехов, и в този процес срещу ранния предшественик на шахтинците и „Промпартията“ има нещо смайващо.
В. В. Олденборгер работи тридесет години в московския водопровод и става негов главен инженер, изглежда, още от началото на века. Отминават Сребърният век на изкуството, четирите Държавни думи, трите войни, трите революции — а цяла Москва пие водата на Олденборгер. Акмеисти и футуристи, реакционери и революционери, юнкери и червеногвардейци, СНК, ЧК и РКИ пият чистата студена вода на Олденборгер. Той няма жена и деца, през целия си живот е имал само този водопровод. През 1905 г. не допуска на водопровода войници за охрана — „защото от несръчност войниците могат да повредят тръбите или машините“. (А никой тогава не пречи на водопровода да стачкува, през 1905 г. оставят Москва без вода — може би самият Олденборгер я е спирал?) На втория ден след Февруарската революция той казва на своите работници: революцията свърши, стига толкова, залавяйте се за работа, водата трябва да потече. И през октомврийските боеве в Москва има една грижа: да опази водопровода. Сътрудниците му обявяват стачка в отговор на болшевишкия преврат, канят и него. Той отвръща: „От техническа гледна точка аз, простете, не стачкувам. А иначе… иначе аз, ами да…“ Приема от стачната комисия пари за стачкуващите, дава разписка за тях, но сам хуква да търси муфа за една повредена тръба.
И пак е враг! Ето какво бил казал на един работник: „Съветската власт няма да се задържи и две седмици.“ Има нова преднеповска директива и Криленко си позволява да пооткровеничи с Върхтриба: „Така мислеха тогава не само спецовете, така мислехме неведнъж и ние“ (стр. 439, курсивът мой — А.С.).