Сега, от дистанцията на изтеклия половин век, е лесно да упрекнем Патриарха. Може би ръководителите на християнската Църква не е трябвало да се отвличат с мислите: а няма ли съветската власт други ресурси или кой докара Волга до глад; не е трябвало да държат толкова на тези ценности, съвсем не от тях предстои да дойде (ако изобщо предстои) новата сила на вярата. Но трябва да влезем и в положението на нещастния Патриарх, избран вече след Октомври, ръководил само няколко години притесняваната, преследвана, разстрелвана — и поверена му на съхранение Църква.
И веднага във вестниците започва изпробвано гонение срещу Патриарха и висшите църковни служители, задушаващи Поволжието с костеливата ръка на глада! И колкото повече упорствува Патриархът, толкова по-несигурно става положението му. През март и сред духовенството започва движение да се отстъпят ценностите, да се постигне съгласие с властта. Опасенията, които остават, са изложени пред Калинин от епископ Антонин Грановски, член на ЦК на Помгол: „вярващите се тревожат, че църковните ценности могат да идат за други, тесни и чужди на сърцата им цели“. (Като познава общите принципи на Прогресивното учение, опитният читател ще се съгласи, че това е много вероятно. Нали нуждите на Коминтерна и освобождаващия се Изток не са по-малко остри от тези на Поволжието.)
Петроградският митрополит Вениамин също е обзет от несъмнен порив: „Това е Богово и ние ще дадем всичко сами.“ Но изземването е излишно, нека това бъде волно пожертвование. Той настоява и за контрол от страна на духовенството и вярващите: да придружават църковните ценности до момента, когато те ще се превърнат в хляб за гладуващите. Измъчва се как при това положение да не престъпи осъждащата воля на Патриарха.
В Петербург нещата като че ли се развиват мирно. На заседание на петроградския Помгол от 5 март 1922 г. се създава, по разказа на свидетел, дори радушна обстановка. Вениамин обявява: „Православната Църква е готова да даде всичко в помощ на гладуващите“ и вижда светотатство само в насилственото изземване. Но тогава защо да се прибягва до изземване! Председателят на Петропомгол Канатчиков уверява, че това ще доведе до доброжелателно отношение на съветската власт към църквата. (Как не!) В горещия си порив всички стават. Митрополитът казва: „Най-голямото тегло идва от злобата и враждата. Ще дойде време — всички руси ще се обединят. Самият аз начело на молещите се ще снема ризите от Казанската Богородица, със сладки сълзи ще ги залея и ще ги дам.“ Той благославя болшевиките — членове на Помгол, и те го изпращат гологлави до вратата. „Петроградская правда“ от 8, 9 и 10 март138 потвърждава мирния и успешен резултат от преговорите и пише доброжелателно за митрополита. „В Смолни се договориха, че църковните купели и ризи ще бъдат претопени в сребърни слитъци в присъствието на вярващите.“
И отново ни се пробутва някакъв компромис! Отровните пари на християнството отравят революционната воля. На гладуващите от Поволжието не са нужни такова единство и такова предаване на ценностите! Безгръбначният състав на Петропомгол е сменен, вестниците лаят срещу „лошите пастири“ и „князете на църквата“, а на църковните представители се разяснява: не ви щем жертвите! Никакви преговори с вас! Всичко принадлежи на властта — и тя ще вземе, което сметне за необходимо.
И в Петроград, както навсякъде, започва принудително изземване със стълкновения.
Сега вече има законни основания за започване на църковни процеси:139
Московският църковен процес (26 април — 7 май 1922 г.) в Политехническия музей, Московски революционен трибунал, председател Бек, прокурори Лунин и Лонгинов. Седемнадесет подсъдими, протойереи и миряни, обвинени в разпространяване на възванието на Патриарха. Това обвинение е по-важно от самото предаване или непредаване на ценностите. Протойерей А. Н. Заозерски дава ценностите от своя храм, но отстоява по принцип възванието на патриарха, като смята насилственото изземване за светотатство — става централна фигура на процеса — и ще бъде незабавно разстрелян. (Което всъщност доказва: важно е не да се нахранят гладуващите, а да се удари църквата в удобното време.)
На 5 май в Трибунала е призован като свидетел патриарх Тихон. Публиката в залата е вече подбрана, подставена (в това отношение 1922 г. не се отличава много от 1937 г. и от 1968 г.), подквасата на Древна Рус е проникнала така дълбоко, а закваската на Съветите е още такава тънка ципица, че при влизането на Патриарха над половината от присъствуващите се изправят на крака, за да получат благословията му.
139
Материалите съм взел от „Очерки по истории церковной смуты“ на Анатолий Краснов-Левитин, Ч. 1, Самиздат, 1962 и „Записи допроса патриарха Тихона“, том V на „Судебное Дело“. — Б.а.