Тези укази се появяват винаги като нещо изключително важно в цялото законодателство и без намек или дори спомен за предишното законодателство. Тези разклонения е трябвало да бъдат съгласувани с предишните закони от учените, но те не се занимават особено усърдно и особено успешно с подобни неща.
Тази пулсация на указите довежда до странна картина при криминалните и битовите престъпления в страната. Прави впечатление, че и кражбите, и убийствата, и незаконното варене на ракия, и изнасилванията съвсем не се извършват безразборно в страната, където и както се случи, вследствие на човешката слабост, похот и разпасаност — не! В престъпленията по цялата страна се забелязват удивително единодушие и еднообразие. Цялата страна гъмжи ту само от изнасилвачи, ту само от убийци, ту от производители на домашна ракия, отзивчиво откликнали на поредния правителствен указ. Всяко престъпление като че ли самичко се предлага на Указа, за да бъде премахнато час по-скоро! А тъкмо това престъпление плъзва мигом навсякъде, след като едва-що е било предвидено и предотвратено от мъдрото законодателство.
Указът за военизирането на железниците подкарва към трибуналите тълпи от жени и непълнолетни момчетии, каквито най-вече работят по железниците през войната. Те не са ходили в казармата и най-често допускат закъснения и нарушения. Указът за неизпълнение на задължителната норма трудодни опростява пък значително процедурата по изселването на немарливите колхозници, които не ги е еня колко чертички ще им драснат с калема. Ако по-рано за това са се полагали съд и прилагане на члена за „икономическа контрареволюция“, сега вече е достатъчно само колхозно решение, потвърдено от районния изпълнителен комитет; пък и на самите колхозници не може да не поолекне от мисълта, че макар и да ги изселват, поне не ги смятат за врагове на народа. (Задължителната норма трудодни е различна в различните области. Най-привилегировани в това отношение са кавказците — седемдесет и пет трудодни, но и мнозина от тях поемат към Красноярския край за осем години.)
В тази глава обаче не се впускаме изчерпателно и плодотворно да разглеждаме битовите и криминалните потоци. Ала стигнали до 1947 г., не можем да премълчим един от най-грандиозните сталински укази. Вече имахме случая при 1932 г. да споменем прословутия Закон „от седми-осми“, или „седем осми“, закона, по който осъждат наред — за откъснат житен клас, за краставица, за два картофа, за треска, за макара конци (вписана в протоколите като „двеста метра шивашки материали“, все пак е срамота да пишат „макара конци“) — за всяко нещо от този род — десет години.
Но потребностите на времето, както ги разбира Сталин, се менят и десетката, която му се е струвала достатъчна в навечерието на очакваната свирепа война, сега вече, след световно историческата победа, изглежда незадоволителна. И като се пренебрегва отново Кодексът или се забравя, че съществуват вече многобройни членове и укази за разхищения и кражби, на 4 юни 1947 г. бива огласен указ, който превъзхожда всички предишни и мигом е кръстен от неуниващите затворници „Указът четири шести“.
Предимството на указа е, първо, неговата нова трактовка: всички тези престъпления ще трябва да лумнат вече от самата поява на Указа и ще се осигури изобилен поток от новоосъдени. Но още по-голямо предимство са присъдите: ако за житните класове са тръгнали за кураж не едно, а три момичета („организирана шайка“), а за краставици или ябълки няколко дванадесетгодишни хлапаци — всички те получават този път по двадесет години лагер; в завода пък горната граница на присъдата е вдигната до двадесет и пет (този срок, тъй наречената четвъртина, сега вече заменя смъртната присъда, хуманно отменена няколко дни преди това46. Най-после е премахната и отдавнашната неправда, че само политическото неиздайничество е държавно престъпление — сега вече и за битовото неиздайничество за разхищаване на държавно или колхозно имущество започват да осъждат на лагер или изселване за седем години.
46
А самата смъртна присъда само временно си е прикрила лицето с було, за да го смъкне с озъбена усмивка след две години и половина (януари 1950 г.). — Б.а.