Но такава експресивност намирисва на стахановски темпове, които не намират последователи сред сините фуражки. По Процесуалния кодекс за всяко следствие се полагат два месеца, а при затруднения се разрешава да се иска от прокурорите отсрочка на няколко пъти по още един месец (и прокурорите, естествено, отказват). Че нали е глупаво да си похабяваш здравето, без да се възползуваш от тези отсрочки и, според заводския израз, да си вдигаш сам нормите. Престарали се с крясъците и юмруците през първата ударна седмица на всяко следствие, поизчерпали волята и характера си (според Вишински), следователите са заинтересовани да протакат колкото се може повече следствието, за да се занимават предимно със стари, спокойни дела и с по-малко нови. Просто се смята за неприлично да приключиш едно политическо следствие за два месеца.
Държавната система наказва сама себе си за своята недоверчивост и липса на гъвкавост. Дори на елитните си кадри не се доверява; навярно и тях самите кара да се разписват в началото и края на работното време, а що се отнася до арестантите, извикани за следствие — на всяка цена, за контрол. Какво им остава на следователите, за да си подсигурят счетоводните начисления? Да викнат някой от своите подследствени, да го накарат да седне в ъгъла, да му зададат някой заплашителен въпрос, а самите те, забравили за него, дълго да четат вестника, да си пишат конспекта за политпросветата или лични писма, да си ходят на гости (като оставят на свое място за цербери конвоите). И както си бъбри кротко на дивана с отбилия се при него колега, следователят понякога се опомня, поглежда застрашително подследствения и изтърсва:
— Виж го ти него, проклетника! Ама че мръсник! Ама нищо, ще се намерят и за него девет грама!
Моят следовател използуваше често и телефона. Например позвъни на жена си вкъщи и като ме стрелка с очи, й казва, че днес ще води цялата нощ разпити, така че да не го чака до сутринта (а сърцето ми изтръпва: значи ще ме държи цяла нощ!). Но веднага след това набира телефона на любовницата си и в мъркащи тонове се договаря да прекара нощта при нея (ех, ще поспим! — олеква ми на сърцето).
Така безпорочната система се смекчава само от пороците на своите изпълнители.
Други пък, по-любознателни следователи, обичат да използуват такива „празни“ разпити за разширяване на жизнения си опит: разпитват подследствения за фронта (за същите тези немски танкове, под които не са имали време да легнат); за обичаите в европейските и презокеанските страни, които е посещавал; за тамошните магазини и стоки; особено пък за обичаите в чуждестранните бардаци и за разни истории с жени.
Според Процесуалния кодекс прокурорът трябва да следи неотстъпчиво за нормалния ход на всяко следствие. Но никой в наше време не го е виждал с очите си, докато не настъпи тъй нареченият разпит при прокурора, означаващ, че следствието е наближило края си. Бях отведен на такъв разпит и аз.
Подполковник Котов — спокоен, сит, безличен блондин, нито лош, нито добър, изобщо никакъв — седеше зад бюрото си и преглеждаше с прозявка за пръв път папката с моето дело. Петнадесетина минути продължи и пред мен да я прехвърля мълчаливо (разпитът бе неизбежен и също се регистрираше, тъй че нямаше смисъл да преглежда папката в друго нерегистриращо се време, а на всичко отгоре да обременява паметта си с подробности още няколко часа). Мисля, че той не можа да види нищо свързано там. После вдигна безразличен поглед към стената и отпуснато попита дали имам да добавя нещо към своите показания.
Би трябвало да ме попита: имам ли някакви претенции към хода на делото? Не е ли упражнено насилие над волята ми, не са ли допуснати нарушения на законността? Но прокурорите отдавна бяха престанали да задават такива въпроси. А и каква полза да ти ги задават? Цялата тази сграда, хилядите стаи на министерството и петте му хиляди следствени сгради, вагони, пещери и землянки, пръснати по целия Съюз, тъкмо това и вършеха — да нарушават законността, така че едва ли ние с него можехме да променим нещо. Пък и всички що-годе висшестоящи прокурори заемаха своите постове със съгласието на същата тази Държавна сигурност, която… трябваше да контролират.
Неговата вялост и миролюбието му, и умората от тези безкрайни глупави дела някак си ми се предадоха. И аз не повдигнах пред него въпросите за истината. Помолих само за поправката на една безсмислица: по делото бяхме обвинявани двама, но водеха следствието ни поотделно (моето в Москва, на приятеля ми — на фронта), по такъв начин аз се водех по делото като един човек, а ме обвиняваха по единадесети параграф, т.е. като група. Логично го помолих да снеме тази добавка на единадесети параграф.