Не е лесно да се определи вътрешното, необосновано с никакви доводи съображение, което ни възпираше да дадем съгласието си да постъпим в школата на НКВД. За това нямаха никаква вина посещаваните от нас лекции по исторически материализъм: от тях ни беше ясно, че борбата срещу вътрешния враг е горещ фронт, почетна задача. Това противоречеше и на нашата практическа изгода: по онова време провинциалният университет не ни обещаваше нищо освен учителско място в някой затънтен селски край и мизерна заплата. Това, което изпитвахме, не можеше да се назове с думи (а и да можеше, опасявахме се да го споделяме помежду си). Съпротивляваше се някакъв център не в главата, а в гърдите. Дори от всички страни да ти набиват: „Трябва!“, и в собствената ти глава също да кънти: „Трябва!“, гърдите ти се дърпат: не искам, противно ми е. Правете без мен каквото щете, мен ме няма.
Това си имаше своите далечни корени, още от Лермонтов. От ония десетилетия в руския живот, когато за порядъчния човек не е имало гласно и откровено по-унизителна и противна служба от жандармерийската. Не, от още по-отдавна. Без сами да знаем, ние се откупвахме с медни монети от разменените прадядовски жълтици, от времената, когато нравствеността още не се е смятала за относителна и доброто е било отличавано от злото просто със сърцето.
Все пак тогава някои от нас бяха вербувани. Мисля, че ако са искали да бъдат по-настойчиви, биха могли да пречупят всички ни. И ето че искам сега да си представя: ако в навечерието на войната бях вече с ромбчета върху сини петлици — какво щеше да излезе от мен? Може, разбира се, да се лаская сега, че сърцето ми не би се стърпяло и бих взел да възразявам, да им тръшна вратата. Но докато лежах върху тъмничните нарове, кой знае защо, започнах да преразглеждам своя истински път на офицер — и се ужасих.
Не бях от тези, които станаха офицери направо от студентската скамейка, натъпкали главите си с интеграли. Преди това бях изкарал половин година тежка войнишка служба и като че ли изнесох всичко на гърба си, което ще рече винаги да си готов да се подчиняваш с хлътнал корем на хора, може би недостойни за теб. А след това още половин година ме изтезаваха в школата. Не трябваше ли да отнеса завинаги оттам горчилката на войнишката служба, да запомня как е мръзнала кожата ми и как са я съдирали? Не. Забодоха ми за утешение две звездички върху пагона, после трета, четвърта — и забравих всичко!
Дали поне бях запазил студентското си свободолюбив? Такова у нас никога не е имало. У нас имаше строелюбие, маршелюбие.
Добре си спомням, че именно в офицерската школа взех да изпитвам радост от това, че опростявам: да бъда военен и за нищо да не се замислям. Радостта да живея като останалите, както е прието в нашите военни среди. Радостта да забравя определени душевни тънкости, присъщи ми от детството.
В школата бяхме непрекъснато гладни, озъртахме се откъде да докопаме някой излишен залък, завиждахме на успелите да изхитруват преди нас. Най-много се страхувахме, че няма да ни оставят да дослужим до ромбчетата (изпращаха непроизведените на Сталинградския фронт). А ни обучаваха като млади хищници: да ни озлобят още повече, за да си го връщаме после на когото трябва. Не си доспивахме — след отбоя можеха да те накарат да маршируваш сам (под командата на сержанта) — за наказание. Или вдигаха нощем целия взвод, за да го строят пред някой непочистен ботуш: на ви сега! Той, подлецът, ще го чисти и докато не блесне, няма да мръднете оттук.
И в страстното очакване на ромбчетата ние усъвършенствувахме тигърската офицерска походка и металния глас на командите.
И ето — заболи сме вече ромбчетата! И само след месец, докато формирам батареята си в тила, аз вече карам моя немарлив войник Бербеньов да марширува след отбоя под командата на сержант Метлин, който не ми се подчинява… (Бях забравил тази история, искрено бях забравил с годините всичко това! Спомням си го едва сега над листа хартия…) И някакъв стар полковник, пристигнал при нас за някаква ревизия, ме повика да ме засрами. А аз (и това след университета!) се оправдавам: така ни учеха в школата. Тоест ще рече: за какви общочовешки възгледи може да става дума, след като сме в армията?
(Толкова повече пък в Органите?…)
Самолюбието ти се натрупва в сърцето както сланината в свинята.
Давах категорични заповеди на подчинените си, убеден, че по-добри от тези заповеди не може да има. Дори на фронта, където смъртта би трябвало да приравни всички ни, моята власт ме възвисяваше над подчинените. Изслушвах ги седнал, а те стояха „мирно“ пред мен. Прекъсвах ги по средата на думата и ги наставлявах. С тези, които можеха да ми бъдат бащи и дядовци, говорех на „ти“ (те с мен, естествено — на „вие“). Изпращах ги под дъжда от снаряди да връзват прекъснатите кабели, за да се възстанови звуковото разузнаване и да не бъда упрекнат от началството (така загина Андреяшин). Ядях офицерското си масло с бисквити, без да се замислям защо те се полагат на мен, но не и на войника. И, разбира се, на двамина ни се полагаше прислужник (а за по-благородно — „ординарец“), когото товарех как ли не с работа и карах да се грижи за моята персона, да ни готви отделно храна от войнишката. (Е, виж, следователите на Лубянка нямат ординарци, не можем да ги упрекнем в това отношение.) Карах войниците да превиват гръб, да ми копаят специална землянка на всяко ново място и да трупат отгоре й по-дебели греди за по-голямо удобство и сигурност. Какво да говорим, в моята батарея се случваше да има дори гауптвахта, да! — каква ли може да бъде тя в гората? — също трапче, малко по-добро от горохо вейката дивизионна гауптвахта, защото беше покрита, и с войнишка дажба. В нея държах затворени Вюшков за загубването на един кон и Попков за лошо поддържане на карабината. И чакайте, чакайте! — спомням си още: бяха ми ушили планшетка от немска кожа (не човешка, разбира се, а от шофьорска седалка), но без ремък. Това не ми даваше покой. Не щеш ли, видели, че някакъв партизански командир (от местния районен комитет) носи тъкмо такъв ремък — и му го свалили: ами че ние сме армия, по-старши сме! (Сенченко, оперативникът, помните ли го?) Е, накрая няма да забравя и как ми отнеха алената трофейна табакерка, дето толкова много й треперех…