Бяха едни променливи ранни пролетни дни. Ту ще плъзне рядка мъгла и унило ще зажвака воднистата кал под ботушите дори на твърдото шосе, ту небето ще се изчисти и меко-жълтеникавото, още неуверено в своите възможности слънце ще огрее хълмовете с вече почти стопен по тях сняг и ще ни покаже прозрачен света, който предстоеше да напуснем. Ту ще налети враждебен вихър и ще забрули от черните облаци сякаш не бял дори сняг, вледеняващо ще ни зашиба в лицето, в гърба, под краката и ще накваси нашите шинели и партенки.
Гърбовете на шестимата отпред, на неизменните шестима. Имах достатъчно време да разглеждам и да разглеждам разкривените безобразни печати SU и лъскавото черно кадифе върху яката на немеца. Имах достатъчно време да премисля и досегашния си живот и да осъзная настоящия. А — не можех. Вече цапардосан по главата със сопата — не го осъзнавах.
Гърбовете на шестимата. В тяхното поклащане не се долавяше нито одобрение, нито порицание.
Немецът скоро капна. Прехвърляше куфара от ръка в ръка, държеше се за сърцето, правеше знаци на конвоя, че не издържа повече. И тогава съседът му в двойката, военнопленник, изпитал Господ знае какво в немския плен (а може би и милосърдие?), взе по своя воля куфара от ръцете му и го понесе.
Носеха го след това и останалите, също без каквато и да е заповед на конвоя. И отново немецът. Но не и аз.
И никой не ми каза дори дума.
Срещнахме веднъж дълъг празен обоз, Ездачите ни оглеждаха с интерес, някои се изправяха в каруците в цял ръст, зяпаха. И скоро разбрах, че тъкмо моята персона бе източник за тяхното оживление и озлобеност — рязко се отличавах от останалите: шинелът ми беше нов, дълъг, ушит по тялото ми, петлиците му още не бяха отпрани и несрязаните му копчета лъщяха на надничащото слънце като евтино злато. Отлично се виждаше, че съм офицер, съвсем пресен, току-що заловен. Отчасти навярно самото това развенчаване ги бе развълнувало приятно (някакъв отблясък на справедливост), но по-скоро в натъпканите им с политпросвета глави не се побираше, че могат да арестуват така и техния ротен командир, а бяха решили задружно, че аз съм от онази страна. — Пипнаха ли те, власовска гадино?!… Да го разстрелят, мръсника му с мръсник!!! — разгорещено крещяха ездачите в тиловия си гняв (най-отявленият патриотизъм се проявява винаги в тила) и добавяха какви ли не псувни.
Струвах им се някакъв международен измамник, когото обаче са заловили — и оттук нататък настъплението на фронта ще тръгне още по-бързо и войната ще свърши по-скоро.
Какво можех да им отговоря? Беше ми забранено да казвам каквото и да било, а трябваше да обясня на всекиго целия си живот. Как да им дам да разберат, че не съм диверсант? че съм техен приятел? че съм тук заради тях? И само се усмихвах… Пресрещах погледите им и им се усмихвах от етапната си арестантска колона! Но усмивката ми им се струваше по-лоша и от насмешка и те още по-ожесточено, по-яростно ме обсипваха с оскърбления и размахваха юмруци.
А аз се усмихвах, изпълнен с гордост, че съм арестуван не за кражба, не за измяна или дезертьорство, а защото по силата на догадката бях прогледнал за злодейските кроежи на Сталин. Усмихвах се, че искам и може би все ще успея да променя поне от-малко нашия руски живот.
А през това време моя куфар — го носеха…
И дори не чувствувах укора за това! И дори ако моят съсед, чието хлътнало лице беше обрасло с вече двуседмична мека брада, а очите му бяха изпълнени със страдание и познание, дори ако и той ме беше упрекнал в този момент на ясен руски език, че съм унизил честта на арестанта, като съм потърсил помощ от конвоя, че се поставям над другите, че съм надменен — нямаше да го разбера! Просто нямаше да го разбера — за какво ми говори? Ами че аз съм офицер!…
Ако на седмина от нас предстоеше да умрат по пътя, а осмия конвоят би могъл да спаси — нищо не би ми попречило да се провикна:
— Сержант! Спасете мен. Аз съм офицер!…
Ето какво значи да си офицер дори когато пагоните ти не са сини!
А ако плюс това са и сини? Ако ти е внушено, че и сред самите офицери си нещо повече? Че ти е доверено нещо повече, отколкото на другите, че знаеш повече от другите и заради всичко това трябва да натикваш главата на подследствения между краката и така да го напъхваш в тръба?
Защо пък и да не го напъхваш?…
Приписвах си безкористно себеотрицание. А всъщност бях — изпечен палач. И ако бях попаднал в школата на НКВД по времето на Ежов — дали по времето на Берия нямаше да се окажа точно на мястото си?…
Нека читателят захлопне тук книгата, ако очаква, че тя ще бъде политическо разобличение.