Де да беше толкова просто! — има някъде черни хора, вършещи злонамерено черни дела, и се иска само да ги различим от останалите и да ги ликвидираме. Ала линията, разделяща доброто от злото пресича сърцето на всеки човек. И кой би унищожил макар и частица от собственото си сърце?…
През живота на едно сърце тази линия се измества в него, като ту бива изтласквана от радостното зло, ту освобождава място за изгряващото добро. Един и същ човек на различна възраст, в различни житейски ситуации е съвсем различен. Ту е по-близко до дявола, ту до светеца. А името не се мени и на него му приписваме всичко.
Сократ ни е завещал: опознай самия себе си!
И пред ямата, в която вече се каним да блъснем нашите оскърбители, се спираме изтръпнали: просто сме имали късмета не ние да бъдем палачите, а те.
И ако нас би ни призовал самият Малюта Скуратов81 — щяхме ли да пропуснем случая?…
От доброто до лошото има една крачка, казва пословицата.
Ще рече, и от лошото до доброто.
Достатъчно бе да се надигне в обществото споменът за беззаконията и изтезанията, за да започнат от всички страни да ни обясняват, пишат и възразяват: там (в НКГБ-МГБ) се срещаха и добри!
Знаем ги тези ваши „добри“: същите, които шепнеха на старите болшевики „дръжте се!“, че и скришом им пробутваха по някое сандвиче, затова пък обсипваха наред останалите с ритници. И ако изключим партиите — нямаше ли там просто по човешки добри хора?
А изобщо такива там не би трябвало да има: просто избягваха да ги вземат там, оглеждаха ги при приемането. Такива сами се изхитряха да се измъкнат. По време на войната един летец от Ленинград след болницата в Рязан моли в туберкулозния диспансер: „Открийте ми нещо! Принуждават ме да постъпя на работа в Органите!“ Рентгенолозите му измислят туберкулозен инфилтрат — и в Държавна сигурност се отказват да го вземат на работа.
Който е попадал по погрешка — или се е нагаждал към тази среда, или е бил изхвърлян оттам, натирван, че дори попадал върху релсите. И все пак — не са ли оставали и добри?
В Кишинев един млад лейтенант гебист казва на Шиповалников още месец преди да бъде арестуван: заминете, заминете, искат да ви арестуват! (Сам ли? Или майка му го е пратила да спаси свещеника?) А след ареста става така, че тъкмо той конвоира отец Виктор. И се тюхка: защо не заминахте?
Или друг случай. Имаше при мен един взводен командир. Казваше се Овсянников. Нямах на фронта по-близък човек от него. Половината война сърбахме заедно от едно канче, дори под обстрел — между две експлозии, за да не ни изстива чорбата. Беше селско момче с такава чиста душа и с такъв непредвзет поглед, че нито нашата школа, нито офицерството бяха успели да го развалят. Той и мен можа да смекчи до голяма степен. Бе подчинил цялото това офицерство у себе си на едно: да запази по възможност живота и силите на своите войници (а сред тях имаше и много на възраст). Тъкмо от него за пръв път разбрах какви са сега селото и колхозите. (Той говореше за тях без раздразнение, без чувство на протест — просто както водата в гората отразява дърветата — с най-малките подробности.) Когато ме арестуваха, бе потресен, написал ми най-добра бойна характеристика, отнесъл я на дивизионния за подпис. И след демобилизацията търсел чрез близките ми как да ми помогне (а годината е 1947, малко се различава от 1937 г.!). На следствието аз се страхувах най-вече заради него — да не почнат да четат фронтовия ми дневник: бях записал неговите разкази. Когато ме реабилитираха през 1957 г., исках много да го намеря. Помнех адреса му на село. Пиша му веднъж, втори път — няма отговор. Хванах някаква нишка — завършил бил Ярославския педагогически институт, оттам ми отговориха: „изпратен е на работа в органите на Държавна сигурност“. И таз хубава! Но ми стана още по-интересно. Пиша му на градския адрес — никакъв отговор. Минаха няколко години, излезе „Иван Денисович“. Е, сега, мисля си, ще се обади! Не! След още три години моля един свой ярославски кореспондент да го потърси и му предаде в ръце писмото ми. Така и направил, писа ми: „Само че той май не е чел «Иван Денисович»…“ И наистина, защо му е да знае какво става по-нататък с осъдените?… Този път Овсянников не можеше повече да мълчи и се обади: „След института ми предложиха да постъпя на работа в Органите и реших, че и този път ще бъде успешно. (Какво да е успешно?…) Не преуспявах на новото си поприще, туй-онуй не ми харесваше, но работя «без палка», няма да подведа, струва ми се, другаря си. (Ето го и оправданието — другарството!) Сега вече не се замислям за бъдещето.“
Това бе всичко… А предишните ми писма уж не ги бил получил. Не му се иска да се срещнем. (Ако се бяхме срещнали, мисля, че щях да напиша по-добре цялата тази глава.) Последните сталински години той е бил вече следовател. През същите години, когато лепваха на всички подред по четвърт век лишаване от свобода. И как ли всичко това се е връзвало там в неговото съзнание? Как се е замъглявало? След като помнех предишния непорочен самоотвержен момък, как можех да повярвам, че всичко е безвъзвратно? че в него не са останали живи кълнове?…
81
Прозвище на Григорий Скуратов-Белски (?–1573), възглавявал терора на опричниците по времето на Иван Грозни. — Б.пр.