Когато следователят Голдман дава на Вера Корнеева да подпише 206-и член, тя се досеща за правата си и започва подробно да вниква в делото на всички седемнадесет участници в „религиозната“ им група. Той побеснява, но не може да й откаже. За да не се ядосва повече с нея, я отвежда в голямата канцелария, в която седят половин дузина различни сътрудници, и излиза. Отначало Корнеева започва да чете, но сетне от само себе си възниква разговор, та сътрудниците да си убият, изглежда, времето — и тогава Вера преминава на всеослушание към истинска религиозна проповед. (Да можехте да я познавате! Това е един лъчезарен човек с пъргав ум и свободна реч, макар че, докато е на свобода, в цивилния си живот, е била само шлосер, конегледачка и домакиня.) Слушали я със затаен дъх, задълбочавайки се от време на време с въпроси. Твърде в неочаквана светлина се разкрива това за всички тях. Стаята се изпълва с хора, прииждат и от съседните стаи. Макар и не следователи, а машинописки, стенографистки, подшивачи на папки, ала все пак от тяхната среда, от Органите, от 1946 г. Невъзможно е да възстановим монолога й, тя успява да им каже какво ли не. И за изменниците на родината: а защо не е имало изменници през Отечествената война от 1812 г., и то при съществуващото тогава крепостно право? Кога, ако не тогава, е трябвало да има изменници? Но повече от всичко тя им говори за вярата и вярващите. В началото, казва им тя, всичко у вас бе поставено върху безпътните страсти — „граби награбеното“, и тогава вярващите, естествено, са ви пречили. Но сега, когато искате да строите и да блаженствувате на този свят — защо преследвате най-добрите си граждани? Та това е най-ценният ви материал: вярващите не се нуждаят от контрол, вярващият няма да открадне или да изклинчи от работа. Как мислите да построите справедливо общество със себелюбци и завистници? Затова всичко у вас се проваля. Защо плюете в душите на най-добрите хора? Позволете на Църквата наистина да се отдели, не я закачайте, от това няма да загубите! Били сте материалисти ли? Ами че осланяйте се тогава на развитието на образованието — то, тъй да се каже, ще разпръсне вярата. А защо трябва да арестувате хората? В този момент влиза Голдман и се опитва грубо да я прекъсне. Но всички креснали срещу него: „Затвори си устата!… Замълчи… Говори, говори, жено!“ (А и как другояче да я нарекат? Гражданко? Другарко? Всичко това е забранено, объркало се е в условностите. Жено! Така, както Христос се е обръщал, няма да сбъркаш.) И Вера продължава да им говори в присъствието на своя следовател!!!
Та кой ще отговори защо словото на нищожната арестантка прониква така живо в душите на слушателите й в канцеларията на Държавна сигурност?
Същият този Д.П. Терехов и досега помни своя пръв осъден на смърт: „Беше ми жал за него.“ Значи паметта му се крепи върху нещо духовно. (А оттогава вече е забравил мнозина подобни и не им води сметка.)
Един епизод с Терехов. Докато ми доказваше колко добра била съдебната система по времето на Хрушчов, той енергично удряше с ръка по стъклото върху бюрото си — и нарани в ръба му китката си. Позвъни, персоналът се изпъна отпреде му като струна, дежурният старши офицер му донесе йод и кислородна вода. Той продължи разговора, притиснал безпомощно навлажнения памук до раната си: оказа се, че кръвта му се съсирва лошо. Така Бог му изтъкна ясно ограничеността на човека! — а той съдеше, изпращаше на смърт другите…
Колкото и леден да е съставът по надзора в Големия дом — най-вътрешната сърцевина на душата, сърцевината на самата сърцевина би трябвало да се запази! Н. П-ва разказва, че веднъж я повела на разпит някаква безстрастна, няма и сляпа конвоираща — и не щеш ли, някъде наблизо, пред Големия дом започнали да избухват бомби. Имали усещането, че всеки момент ще почнат да падат и връз тях. Тогава конвоиращата се хвърлила към своята арестантка и обзета от ужас, я прегърнала в търсене на човешки контакт и съчувствие. Но бомбардировката свършила. И отново предишната слепота: „Сложете ръцете отзад! Вървете!“
Разбира се, не е кой знае каква заслуга да станеш човек в предсмъртния си ужас. Както не е доказателство за доброта и любовта към собствените деца („Той е грижовен баща“ — оправдават често така негодяите). Хвалят председателя на Върховния съд И. Т. Голяков: обичал бил да се труди в градината си, да чете, да ходи в антикварните книжарници, познавал добре Толстой, Короленко, Чехов — и какво е възприел от тях? колко хиляди само е погубил! Или да вземем онзи полковник — приятеля на Йосе, който още във Владимирския изолатор се превива от смях, докато разказва как затварял старите евреи в избата с лед — страхувал се жена му да не узнае за тези негови безпътства: тя му вярвала, смятала го за благороден и това за него било най-важното. Е, трябва ли да приемем това негово чувство за плацдарм на доброто в сърцето му?