Злодейството, изглежда, също притежава прагова величина. Да, човек се колебае, мята се цял живот между злото и доброто, подхлъзва се, проваля се, катери се, разкайва се, отново унива, но докато не е прекрачил прага на злодейството — в неговите възможности е да се върне и да остане още в обхвата на нашите надежди. Когато обаче чрез наситеността на злите си постъпки или чрез определена тяхна степен или чрез абсолютността на властта си той изведнъж прехвърли прага — смятайте, че вече се е отделил от човечеството. Може би — безвъзвратно.
Представата за справедливост у хората открай време се състои от две половини: тържествуващата добродетел и наказания порок.
Имахме щастието да дочакаме времето, когато не насъскват така често кучетата срещу добродетелта, макар тя и да не тържествува. Пребита, хилава, добродетелта вече е допусната да се намъкне в дрипите си, да се смести в ъгъла и там да кротува.
Никой обаче не смее да обели и дума за порока. Да, с добродетелта се гавреха, но порок в случая не е имало. Да, сума ти милиони бяха умъртвени, но виновни за това няма. И стига някой да се обади: „А как ще постъпите с онези, които…“ веднага ще го упрекнат от всички страни, отначало дружелюбно: „Ама вие, какво, другари! Защо да човъркаме стари рани?!“ (Дори срещу „Иван Денисович“ сините пенсионери възразяваха тъкмо по този начин: защо да наливаме отрова в душите на хората, минали през лагерите? Трябва да ги щадим!) А сетне и заплашително: „Млък, недотрепани! Стига ви, че дочакахте реабилитация!“
А в Западна Германия до 1966 г. за извършени престъпления са осъдени осемдесет и шест хиляди нацисти и ние се възмущаваме, не пестим страници във вестниците и радиочасове за това, а и след работа оставаме на митинги и гласуваме: малко са! И 86 хиляди са ни малко! И 20 години съдебни процеси са ни малко! Да продължават! (А в Източна — не се чува нищо подобно, значи са ги превъзпитали, ценят ги та държавна служба — Б.а.)
А у нас са осъдени (според публикуваните данни) около тридесет души.
Това, което става оттатък Одер, оттатък Рейн, не ни дава мира. А това, което става зад зелените огради в Краймосковието и край Сочи, а това, че убийците на нашите съпрузи и бащи фучат с леките си коли по нашите улици и ние им правим път? — това не ни гнети, не ни засяга, това е — „да не ровим в миналото“.
Между другото, ако сравним 86-те хиляди западногерманци пропорционално с нас, за нашата страна ще се получи четвърт милион!
Но и за четвърт век не издирихме нито един от тях, нито един от тях не изправихме на съд, боим се да не разчовъркаме раните им. И като символ на всички тях на улица Грановски 3 си живее самодоволният, тъп Молотов, който до този момент в нищо не се е убедил, целият пропит от нашата кръв, и благородно пресича тротоара, за да се качи на дългия си широк автомобил.
И ето ви загадката, която на нас, съвременниците, не ни е съдено да разгадаем: защо Германия може да накаже своите злодеи, а Русия — не? Колко гибелен ще е нашият път, ако не се очистим от тази мръсотия, гниеща в собственото ни тяло? На какво Русия ще научи света?
На немските съдебни процеси сегиз-тогиз се случва нещо удивително: подсъдимият се хваща за главата, отказва се от адвокатска защита и не моли повече за нищо съда. Той казва, че извършените от него престъпления, напомнени му отново, го изпълват с отвращение и не иска повече да живее.
Та ето го висшето постижение на съда: когато порокът е до такава степен осъден, че от него се отдръпва и престъпникът.
Една страна, която осемдесет и шест хиляди пъти осъжда с помощта на съдията порока (и безвъзвратно го осъжда в литературата и сред младежта) — от година на година, стъпка по стъпка се очиства от него.
А какво да правим ние?… Ще дойде време, когато нашите потомци ще назоват няколко наши поколения — поколения от мижитурки: отначало покорно позволявахме да ни изтребват с милиони, сетне полагахме специални грижи за убийците и техните благополучни старини.
Какво да правим, след като великата традиция на руското покаяние е неразбираема и смешна за тях? Какво да правим, след като страхът да понесат макар и стотна част от онова, което са причинили на другите, надхвърля в тях всякаква наклонност към справедливост? След като алчно са се вкопчили за благинките, натрупани върху кръвта на загиналите?