А през това време в Русия избухва — по-рано от предвижданото — дългоочакваната революция и всички започват да се връщат, после идва и втората революция. Фастенко не изпитва вече предишния порив към тези революции. Но се завръща, за да се подчини на същия закон, който гони птиците в техните прелети.
Скоро след Фастенко в родината се връща и негов канадски познат, бивш моряк от кораба „Потьомкин“, който бяга в Канада и става там заможен фермер. Разпродава фермата и добитъка си и се прибира в родния край с парите от продажбата и с новичък трактор — да помага в изграждането на заветния социализъм. Влиза с трактора си в една от първите комуни. Кой ли не работи с трактора както намери за добре, така че той бързо се разваля. А морякът вижда вече със съвсем други очи онова, което си е представял цели двадесет години. Издават разпоредби хора, които не би трябвало да се разпореждат, и налагат да се вършат неща, каквито за един образцов фермер са дивашка безсмислици. Освен това той съвсем изпосталява, одрипавява и изхарчва канадските си долари, разменени срещу рубли. Накрая измолва да му разрешат да напусне родината със семейството си, пресича границата беден, както когато е бягал от „Потьомкин“, преплава океана, както и тогава като моряк (няма пари за билет:), а в Канада започва отново като ратай.
Тогава все още не разбирах във всичко Фастенко. За мен едва ли не най-важното и учудващото в него бе, че лично е познавал Ленин, въпреки че самият той си спомняше за това съвсем равнодушно. (Моето настроение тогава беше следното: някой в килията се обърна към Фастенко по бащиното му име, без малкото, тоест просто: „Илич, твой ред ли е да изнасяш кофата?“ Кипнах, засегнах се, стори ми се кощунство и не само подобното съчетаване на думите, но изобщо да бъде наричан Илич някой друг освен един-единствен човек на земята!) Затова Фастенко не можа да ми обясни още много неща, както би искал.
Той ми казваше ясно на руски: „Не си прави кумир!“ А аз не го разбирах!
Виждаше ме колко съм възторжен и настойчиво, неведнъж ми повтаряше: „Като математик не ви е простено да забравяте Декарт: всичко подлагай на съмнение! Всичко подлагай на съмнение.“ Как така — „всичко“? Разбира се, че не всичко! Струваше ми се: и бездруго достатъчно нещо съм подложил на съмнение, стига толкова!
Или казваше: „От старите политкаторжници не остана почти никой, аз съм от най-последните. Всички стари каторжници бяха премахнати до крак, а нашата компания я разгониха още през тридесетте години.“ — „Защо?“ — „Ами за да не се събираме, да не обсъждаме.“ И макар че тези прости думи, изречени със спокоен тон, би трябвало да разтърсят небето, да строшат стъклата — аз ги възприемах само като поредното злодеяние на Сталин. Труден факт, но — без корени.
Съвсем ясно е, че не всичко, което влиза в ушите ни, прониква нататък в съзнанието. Онова, което не съвпада с настроението ни, се губи — дали в ушите, дали след ушите, но се губи. И макар ясно да си спомням многобройните разкази на Фастенко — неговите разсъждения са останали смътно в паметта ми. Той ми препоръчваше различни книги, които съм трябвало непременно да намеря и прочета, когато изляза на свобода. Предвид на възрастта и здравето си той не се надяваше да излезе жив и много му се щеше да обхвана тези мисли. Бе невъзможно да запиша нещо, а за помнене и без това имаше много нещо в тъмничния ни живот, но все пак запомних имената, близки до тогавашните ми вкусове: „Несвоевременни мисли“ на Горки (тогава ценях твърде високо този писател: той превъзхождаше всички руски класици по това, че беше пролетарски) и „Една година в родината“ на Плеханов.
Когато Фастенко се връща в РСФСР, настоятелно искат да го издигнат от уважение към старите му конспиративни заслуги и той е могъл да заеме важен пост, но не е пожелал, постъпил на длъжност в издателство „Правда“, сетне на още по-скромна и накрая в тръста „Мосгороформление“, където работи вече съвсем незабелязан.
Чудех се: защо е отказвал? Той отвръщаше странно: „Старо куче на синджир не свиква.“
Разбира, че не може да направи нищо по човешки, и пожелава просто да оцелее. Вече е пенсионер със скромна пенсия (съвсем не персонална, защото тя би подсказала, че е близък с мнозина от разстреляните) — и така е щял да доживее сигурно до 1953 г. Но за нещастие арестуват съседа му — вечно пияния разпасан писател Л. Соловьов, който в пийнало състояние заразмахвал нейде пистолет. Пистолетът говори недвусмислено за терор, а Фастенко с неговото отдавнашно социалдемократическо минало си бил завършен терорист. И ето че сега следователят му лепва терор плюс, естествено, служба във френското и канадското разузнаване, а значи и обвинението, че е бил осведомител на царската тайна полиция — охранката87. И през 1945 г. за своята тлъста заплата тлъстият следовател най-сериозно прелиства архивите на провинциалните жандармски управления и пише съвсем сериозни протоколи на разпитите за нелегалните имена, паролите, явките и събранията от 1903 г.
87
Любимият мотив на Сталин: на всеки арестуван еднопартиец (и изобщо на всеки бивш революционер) да се приписва служба в царската тайна полиция. Дали не от нетърпима подозрителност? Или… от вътрешно чувство?… По аналогия?… — Б.а.