А старата му съпруга (бяха бездетни) всеки десети ден, според както беше разрешено това, носеше на Анатолий Илич онова, което бе по джоба й: триста грама черен хляб (купуван от пазара, където един килограм струваше сто рубли!) и дузина варени и обелени (а при обиск и пробити с шило) картофи. И при вида на тези оскъдни — действително свети! — колетчета ти се късаше сърцето.
Толкова бе заслужил човекът за своите шестдесет и три години честност и съмнения.
Четирите легла в нашата килия оставяха все още по средата пътечка за минаване и за маса. Но няколко дни след идването ми вкараха пети човек и поставиха за него още едно легло напреки.
Новакът бе доведен един час преди сигнала за ставане — през най-сладкото за сън време, така че трима от нас не вдигнахме глави да го видим и само Крамаренко скочи, за да изкопчи тютюн (а може би и материал за следователя). Взеха да разговарят шепнешката, ние се опитвахме да не слушаме, но бе невъзможно да не отличим шептенето на новака: толкова то бе високо, тревожно, напрегнато и дори близко до плач, че беше ясно — някакво неописуемо нещастие идва да се настани между нас. Новакът питаше мнозина ли са осъждани на разстрел. Все пак, без да извръщам глава, аз ги помолих да се отдръпнат, за да не ги чуваме.
Когато по сигнала за ставане всички дружно скочихме (излежаването заплашваше с карцер), видяхме — един генерал! Тоест по него нямаше никакви отличителни знаци, нито дори свалени или отвинтени, нито дори петлици — ала скъпата куртка, мекият шинел, а и цялата фигура и лицето! — не, това беше несъмнено генерал, типичен генерал и дори непременно пълен генерал, а не някакъв там генерал-майор. Беше среден на ръст, набит, доста широк в тялото и в раменете, а в лице твърде дебел, но тази придобита дебелина не му придаваше ни най-малко достъпно добродушие, а по-скоро важност, принадлежност към висшите кръгове. Лицето му наистина завършваше не горе, а долу — с челюст на булдог, и тук бяха концентрирани неговата енергия, воля, властност, които са му позволили да се домогне до такъв чин на своята средна възраст.
Запознахме се и се оказа, че Л. В. З-в е още по-млад, отколкото изглежда — щял да навърши през същата година едва тридесет и шест („ако не ме разстрелят“), и най-странното: той не е никакъв генерал, нито дори полковник или изобщо военен, а — инженер!
Инженер ли?! Бях възпитан именно в инженерска среда и добре помня инженерите от двадесетте години: открито излъчван интелект, непосредствен и деликатен хумор, лекота и широта на мисълта, непринуденост в превключването от една инженерна област в друга и изобщо от техниката — към обществото, към изкуството. Сетне — възпитаност, изтънченост на вкусовете; добър език, плавно съгласуван и без паразитни думички; при един — малко музициране; при друг — малко живопис; и винаги при всички — духовен отпечатък върху лицето.
От началото на 30-те години загубих връзката с тази среда. После дойде войната. И ето че пред мен стоеше — инженер. От тези, които бяха дошли да сменят унищожените.
Притежаваше обаче едно безспорно превъзходство: бе значително по-силен, по-земен от предишните. Бе запазил мощните си рамене и ръце, макар отдавна да не се нуждаеше от тях. Бе освободен от отегчителните учтивости, поглеждаше сурово, говореше неоспоримо, дори без да очаква, че може да му се възрази. Бе расъл различно, бе работил различно от някогашните.
Баща му орал земята в най-пълния и истински смисъл на думата. Льоня З-в е едно от онези чорлави неуки селянчета, за чиито погубени таланти съжаляват и Белински, и Толстой. Не беше чак Ломоносов и самичък не би отишъл в Академията, но явно бе от талантливите — и да не беше революцията, също би орал земята и би живял заможно, защото бе енергичен, с пъргав ум, може би от него би излязъл и добър търговец.
В съветско време тръгва по линията на комсомола и това негово комсомолство, изпреварвайки другите му таланти, го измъква от неизвестността, от низините, от селото, пренася го като ракета през работническия факултет и го издига до Промишлената академия. Там попада през 1929 г. — тъкмо когато подкарват на стада в ГУЛАГ онези инженери. Трябва спешно да бъдат подготвени свои — съзнателни, предани, стопроцентови и не толкова вършещи работата си, колкото ръководители на производството, накъсо — съветски бизнесмени. Такъв е моментът, че прословутите командни ключови позиции над още несъздадената промишленост са незаети. И съдбата на неговия набор е — да ги заеме.