Разходката трае всичко на всичко двадесет минути, но колко грижи около нея, колко неща трябва да свършиш!
Първо, много е интересно, докато те водят напред и назад, да разбереш разположението на целия затвор и къде са тези висящи дворчета, та един ден на свобода, когато вървиш по площада, да знаеш. По пътя си много пъти завиваме и аз изобретявам следната система: от самата килия всеки завой надясно да се смята за плюс един и всеки наляво — за минус един. Колкото и бързо да ни въртят, да не бързам да го изчислявам, само да смогвам да броя. А ако освен това видиш по пътя през някой прозорец на стълбището гърбовете на лубянските нимфи, прилегнали до куличката с колоните над самия площад, че и запомниш броя им, в килията след това ще можеш да се ориентираш и да разбереш накъде гледа вашият прозорец.
След това на разходката трябва просто да дишаш колкото се може по-съсредоточено.
Но и там пак, в уединението си, под светлото небе, трябва да си представиш бъдещия си светъл безгрешен и безупречен живот.
Но и там е най-удобно да говориш на най-острите теми. Макар че разговорите по време на разходка са забранени, това не е толкова важно, стига да умееш — затова пък тъкмо тук няма да ви чуе нито някое ухо, нито микрофон.
На разходката ние със Сузи гледаме да попаднем в една двойка — разговаряме и в килията, но обичаме да си доизясняваме главното тук. Не стигаме лесно до взаимно съгласие, това става бавно, но той вече е успял да ми разкаже много неща. С него усвоявам едно ново за мен качество: търпеливо и последователно да възприемем онова, което никога не съм имал предвид и сякаш няма никакво отношение към ясно набелязаната линия на живота ми. Още от най-ранна възраст, кой знае защо, съм си въобразил, че моята цел е историята на руската революция, а останалото изобщо не ме засяга. За разбирането на революцията пък отдавна не ми е нужно нищо друго освен марксизма; всичко останало, което се е наслагвало, премахвах и пренебрегвах. Но ето че съдбата ме срещна със Сузи, който беше пристрастен към съвсем друга област. Запалено ми разказваше все за своето, а то беше Естония и демокрацията. И макар че никога преди не съм проявявал интерес към Естония, още по-малко — към буржоазната демокрация, аз слушам ли, слушам влюбените му разкази за свободния живот през двадесетте години на този сдържан трудолюбив малък народ от едри мъже с техния бавен солиден обичай; изслушвам принципите на естонската конституция, извлечени от най-добрия европейски опит, и как парламентът с една камара от сто души работи въз основа на тях; не е известно за какво ми е, но всичко това започва да ми харесва, започва да се натрупва в личния ми опит. (По-късно Сузи ще си спомня за мен така: странна смесица от марксист и демократ. Да, учудваща комбинация.) Отзивчиво вниквам в тяхната съдбоносна история: малка естонска наковалня, захвърлена от памтивека между двата чука — тевтонския и славянския. Редували са се върху нея удари от изток и от запад — и краят на това не се е виждал, а и досега не се вижда. Ето ви известната (съвсем неизвестната…) история как през 1918 г. сме искали да ги завладеем с внезапно нападение, но те се възпротивяват. Как по-късно Юденич ги презира като чухонци, ние ги хулим като белобандити, а естонските гимназисти се записват доброволци. Пак удряме по Естония и през четиридесета година, и през четиридесет и първа, и едни от синовете й ги лови съветската армия, други немската, а трети хващат гората. Възрастните талински интелигенти хранят надежди да се измъкнат от проклетото колело на фортуната, да се отделят някак и да живеят самостоятелно (е, и хипотетично министър-председател да е например Тииф, а министър на народната просвета — Сузи). Но нито на Чърчил, нито на Рузвелт им е до тях, затова пък до тях им е на „чичо Джо“ (Йосиф). И още с влизането на нашите войски през първите нощи всички тези мечтатели са измъкнати от талинските си жилища. Петнадесетина души от тях лежаха сега на московската Лубянка в различни килии, всеки с обвинение по член 58–2 в престъпното желание за самоопределение.
Всеки път завръщането ни в килията от разходка е малък арест. Дори в нашата тържествена килия въздухът след разходката ни се струва спарен. Хубаво би било след разходката да закусиш, но не бива, не бива да мислиш за това! Лошо е, ако някой извади нетактично получената отвън храна и вземе да яде по никое време. Нищо, тренираме самообладанието си! Лошо е, ако те подведе авторът на книгата, която четеш, и вземе подробно да описва храната — по-надалеч такава книга! И Гогол — по-надалеч! И Чехов също! Твърде много говорят за ядене! „Не му се ядеше, но все пак изяде (кучият ми син!) порция телешко с халба бира.“ Чети духовни неща! Достоевски — ето кого трябва да четат арестантите. Но забележете, писал го е пак той: „Децата гладуваха, вече няколко дни не бяха виждали нищо друго освен хляб и салам.“