А библиотеката на Лубянка е нейното украшение. Наистина, библиотекарката е отвратителна — русолява мома с малко конска конструкция, постарала се да изглежда колкото се може по-непривлекателно: лицето й е така напудрено, че прилича на неподвижна кукленска маска, устните й са виолетови, а изскубаните вежди — черни. (Изобщо нейна си работа, но би ни било по-приятно да имаме насреща си някоя хубавелка — може пък началникът на Лубянка да е изхождал тъкмо от тези съображения?) И най-странното: веднъж на десет дни, когато идва да прибере книгите, тя изслушва нашите поръчки! Изслушва ги с характерната за Лубянка механичност, от което не може да се разбере — чувала ли е тези имена? Тези заглавия? Изобщо дали чува думите ни? Тръгва си. Преживяваме няколко тревожно-радостни часове, през които прелистват и проверяват всички върнати от нас книги: търсят не сме ли оставили дупчици или точки под буквите (съществува такъв начин за тъмнична кореспонденция) или подчертани с нокът харесали ни места. Вълнуваме се, макар да нямаме такива вини — ще дойдат и ще кажат: открили са точки, и както винаги те са правите, и както винаги не са нужни доказателства и най-малкото ни лишават три месеца от книги, ако не поставят дори цялата килия на карцерен режим. През тези най-добри, светли затворнически месеци, докато не сме се потопили в лагерната яма, е много досадно да стоиш без книга! Не само треперим от страх, докато си даваме поръчките за книги, но се вълнуваме като младежи, които очакват отговора на любовна бележка: ще дойде или няма да дойде? И какъв ли ще е?
Най-сетне книгите пристигат и определят следващите десет дни: дали ще гледаме повече да четем, или са ни донесли боклук и ще предпочетем повече разговорите? Носят книги, колкото са хората в килията — съображение като при раздаване на хляб, а не на книги: на един — една, на шестима — шест. Многолюдните килии печелят.
Понякога по чудо момата изпълнява нашите поръчки! Но и да ги пренебрегне, пак е интересно. Защото самата библиотека на Болшая Лубянка е единствена по рода си. Вероятно са я попълвали от конфискувани частни библиотеки; библиофилите, които са събирали книгите, вече са предали Богу дух. Но главното е, че след като цензурират и кастрират поголовно десетилетия наред всички библиотеки в страната, органите не се досещат да се поровят в собственото си леговище — тук човек можеше да прочете Замятин, Пилняк, Панталеймон Романов и който и да е том от пълните съчинения на Мережковски. (Някои се шегуват: смятат ни за загинали, затова не ни спират да четем забранените книги. А аз си мисля, че лубянските библиотекари от мързел и невежество нямат понятие какво ни дават.)
През тези предобедни часове четеш до премала. Но някоя фраза може да те накара да скочиш и да търчиш от прозореца до вратата и от вратата до прозореца. И ти се иска да покажеш на някого какво си прочел и какво следва от това, и ето че вече възниква спор. По това време и споровете са по-остри от обичайното!
Често кръстосваме шпаги с Юрий Евтухович.
През мартенската сутрин, когато нас петимата ни прехвърлиха в 53-та килия, ни вкараха шести човек.
Той влезе като сянка — без да тропа с обувките по пода. Влезе и неуверен, че ще се задържи на краката си, се облегна на касата на вратата. Крушката в килията вече бе угасена и сутрешната светлина бе мътна, новодошлият обаче не напрягаше зрението си, а присвиваше очи. И мълчеше.
Сукното на военната му куртка и панталона отхвърляше вероятността да бъде причислен към съветската, немската, полската или английската армия. Лицето му бе удължено, не руско. А и бе ужасно слаб. И много висок за тази си слаботелесност.
Заговорихме го на руски — мълчеше. Сузи го попита на немски — мълчание. Фастенко опита на френски, на английски — никакъв отзвук. И постепенно върху изтощеното му жълто полумъртво лице се появи усмивка — една-единствена такава усмивка съм виждал през живота си!
— Хоора… — слабо се изтръгна от гърдите му, сякаш идваше на себе си след припадък или бе прекарал нощта в очакване на разстрела си. И протегна слабата си изтъняла ръка. Тя държеше дрипаво вързопче. Нашият доносник веднага се досети какво ще е това, спусна се да вземе вързопчето, развърза го на масата — там имаше около двеста грама слаб тютюн, и се зае да си свива четворно по-дебела от обикновеното цигара.
Така след триседмичен престой в подземния бокс при нас се появи Юрий Николаевич Евтухович.