Блюхер харесва Белов и го оставя при себе си. Скоро повикват Блюхер правдоподобно в Москва (така изолират маршала, преди да го арестуват от послушния му Далечен изток), той пристига с шофьора си. Останал сам, Белов попада в кремълския гараж и започва да вози ту Михайлов (ЛКСМ), ту Лозовски, още не знам кого си и накрая Хрушчов. Белов успява да се нагледа (и много нещо да ни разкаже) на пиршествата, на нравите, на предпазните мерки. Като представител на редовия московски пролетариат той присъствува и на процеса срещу Бухарин в Дома на съветите. От своите господари се изказва топло единствено за Хрушчов: само в неговия дом шофьорите сядат на общата семейна трапеза, а не отделно в кухнята; само тук през ония години се запазва работническата непринуденост. Жизнерадостният Хрушчов също се привързва към Виктор Алексеевич и когато заминава през 1938 г. за Украйна, настойчиво го вика със себе си. „За нищо на света не бих напуснал Хрушчов“ — казва Виктор Алексеевич. Но нещо го задържа в Москва.
През 1941 г., около началото на войната, за известно време прекъсва работата си в правителствения гараж и военният комисар тутакси мобилизира беззащитния момък. Поради лошото му здравословно състояние обаче го изпращат не на фронта, а в работнически батальон — отначало пеш чак до Инза, а там — да копае траншеи и строи пътища. След сития безгрижен живот през последните години му се връща тъпкано. Белов изпитва на гърба си нуждата и неволята, вижда, че хората не само не са почнали да живеят по-добре отпреди войната, но напълно са оголели. Едва оцелява и демобилизиран по болест, се завръща в Москва, където отново като че ли се подрежда: кара Шчербаков96. После — народния комисар на нефтената промишленост Седин. Но Седин е уличен в кражби (за общо 35 милиона), тихомълком е отстранен, а Белов се лишава отново от работата при вождовете. И постъпва шофьор в автобаза, а през свободните часове припечелва по нещо от незаконен частен превоз до Красная Пахра.
Но мислите му са насочени вече в друга посока. През 1943 г. е при майка си. Един ден тя пере и излиза с кофите до чешмата. Точно тогава вратата се отваря и на прага й застава непознат снажен старец с бяла брада. Той се прекръства пред иконата, поглежда строго Белов и казва: „Здравей, Михаил! Бог те благославя!“ „Аз се казвам Виктор“ — отвръща Белов. „Ще бъдеш Михаил, император на светата Рус!“ — не спира старецът. В този момент влиза майката и от страх изпуска кофите с водата: това е старецът отпреди двадесет и седем години — с побелели вече коси, но същият. „Бог да те закриля, Пелагея, опазила си сина си!“ — обръща се към нея старецът. И се уединява с бъдещия император, за да го възкачи, като патриарх, на престола. Той разказва на потресения Виктор, че през 1953 г. ще се смени властта (ето защо 53-тия номер на нашата килия така го бе поразил!) и момъкът ще бъде император на цяла Русия97, а за целта от 1948 г. трябва да започне да събира силите. Не му дава други напътствия — как да събира тези сили, и си заминава. А Виктор Алексеевич не смогва да го попита.
Оттук нататък спокойствието и простотата на живота го напускат! Друг вероятно би се отдръпнал от невероятния замисъл, но тъкмо Виктор е човек с непосредствени впечатления от тези най-висши, нагледал се е на михайловци, шчербаковци, седини, наслушал се е и от другите шофьори за тях и му става ясно, че тук няма абсолютно нищо необикновено, дори напротив.
Новопомазаният цар, тих, почтен, деликатен като Фьодор Йоанович, последния от Рюриковците, изпитва върху себе си тежко притискащия обръч на царската корона. Нищетата и народната мъка наоколо, за които дотогава не е носел отговорност, този път лягат върху плещите му и той е виновен, че те все още продължават. Струва му се странно, че трябва да чака до 1918 г., и през есента на същата 43-та написва своя пръв манифест към руския народ. Прочита го на четирима работници в гаража на народния комисариат на нефтената промишленост…
… Наобиколихме още на сутринта Виктор Алексеевич и той ни разказа кротко всичко това. Все още не си давахме сметка за детската му доверчивост, увлякохме се от необикновеното му повествование и — вината е наша! — не успяхме да го предпазим от доносника. А и не можехме да допуснем, че от простодушно разказаното ни тук още не всичко е известно на следователя!… След като изслуша този разказ, Крамаренко взе да моли да го пуснат „за тютюн до началника на затвора“ или до лекаря, но така или иначе, скоро беше извикан. Там е докладвал за тези четирима работници, за които никой никога нямаше да научи… (На другия ден, след като се върна от разпит, Белов се чудеше откъде следователят е могъл да разбере за тях. Тогава чак се сетихме и ние…) Четиримата прочели манифеста, одобрили всичко в него и никой не издал императора! Ала самият той почувствувал, че е рано! рано! И изгорил манифеста.
96
Разказваше как охраненият Шчербаков не обичал при идването си в своето Информбюро да вижда хора и всички сътрудници се измитали от стаите, през които той трябвало да мине. Запъхтян от тлъстините си, той се навеждал и отмятал някое ъгълче от килима. И тежко на цялото Информбюро, ако отдолу било прашно. — Б.а.
97
Старецът почти отгатва с тази малка грешка, че сбърква шофьора с човека, когото той кара! — Б.а.