Николас Старкос отскочи назад. След това се измъкна от двора и се заспуска с големи крачки по стръмната пътека, без да се извръща, сякаш невидима ръка го буташе по гърба.
Застанала неподвижно на прага, Андроника го гледаше как изчезва в мрака.
Десет минути по-късно, без да покаже с нищо, че е развълнуван, овладял се, Николас Старкос стигна на пристанището, повика лодката си и скочи в нея. Десетте души, които Гоцо беше подбрал, се намираха вече на борда на кораба.
Без да произнесе дума, Николас Старкос се качи на палубата на „Кариста“ и даде знак за отплуване.
Нареждането бе бързо изпълнено. Трябваше само да се вдигнат платната, приготвени за бързо потегляне. Вятърът, който току-що бе задухал откъм сушата, улесняваше излизането от пристанището.
Пет минути по-късно „Кариста“ премина през проливите между подводните скали уверено, тихо, без да се чуе нито вик от екипажа или от итилонците.
Но, корабът не бе изминал и миля в морето, когато пламъци осветиха билото на скалистия бряг.
Домът на Андроника Старкос гореше из основи.
Ръката на майката беше запалила този пожар. Тя не искаше да остане и следа от къщата, в която се бе родил синът й.
Цели три мили капитанът не можа да откъсне поглед от този огън, който гореше там далеч на манийска земя и не престана да го следи в мрака до последния му проблясък.
Андроника беше казала:
— Николас Старкос никога вече няма да стъпи в бащината си къща! Никога!
III. ГЪРЦИ СРЕЩУ ТУРЦИ
В праисторическо време, когато земната кора се е оформяла постепенно под действието на вътрешните сили, вулканични или водни, Гърция дължи появата си на един катаклизъм, който повдигнал този къс земя над водите, като същевременно потопил в Егейско море друга част от сушата, от която са останали само върховете във вид на острови. И наистина Гърция се намира в района на вулканичния пояс, който се проточва от Тоскана чак до Кипър.
Изглежда, че гърците дължат на неустойчивата земя на страната си онзи заряд от физически и нравствен кипеж, благодарение на който в героичните дела могат да достигнат до най-големи крайности. И не по-малко вярно е, че именно благодарение на природните си качества, на неудържимата си храброст, на патриотичното си чувство и на любовта си към свободата те успяха да създадат една независима държава от тези потиснати от векове под османско владичество области.
Пеласгийска в най-старо време, сиреч населена с азиатски племена. Елинска от XVI до XIV век преди нашата ера с появата на елините, едно от племената на които, граите, й дава името си през тези почти митологични времена на аргонавтите, на хераклидите и на Троянската война. Напълно гръцка най-сетне след Ликург, Милтиад, Темистокъл, Аристид, Леонид, Есхил, Софокъл, Аристофан, Херодот, Тукидит, Питагор, Сократ, Платон, Аристотел, Хипократ, Фидий, Перикъл, Алкивиад, Пелопид, Епаминонд, Демостен, после македонска при Филип и Александър, Гърция накрая става римска под името Ахайя в 146 г. пр.н.е. и то за цели четири века.
Преживяла последователно нашествията на вестготите, на вандалите, на остготите, на българите, на славяните, на арабите, на норманите, на сицилийците, завладяна от кръстоносците в началото на XIII век, разделена на голям брой феодални владения през XI в., тази страна, преминала през толкова изпитания в старата н новата ера, накрая пада в ръцете на турците под мюсюлманска власт.
Може да се каже, че в продължение на почти два века политическият живот в Гърция е напълно замрял. Деспотизмът на османските управници, представители на централната власт, преминавал всякакви граници. Гърците не били нито присъединени, нито завоювани, нито дори победени — те били направо роби, държани под тоягата на пашата, от едната страна на когото стоял имамът, а от другата — джелатинът, сиреч палачът.
Но, животът не напуснал съвсем тази агонизираща страна. И наистина тя отново потръпнала от нечуваните страдания. Епирските планинци през 1766 г., маниотите през 1769 г., сулиотите най-сетне се надигнали и обявили своята независимост. Но, през 1804 г. този опит за отхвърляне на игото бил окончателно смазан от янинския паша Али от Тепелени.
Крайно време било великите сили да се намесят, ако не искали да присъствуват на пълното унищожение на Гърция. И наистина, оставена на собствените си сили, тя не би могла да постигне друго, освен да загине в борба за своята независимост.
През 1821 г. Али паша Янински на свой ред се разбунтувал срещу султан Махмуд и повикал гърците на помощ, като им обещал свобода. Те се надигнали масово. От всички краища на Европа филелините / Буквално: „Приятели на гърците“, сиреч симпатизиращи, съчувствуващи на тяхното дело. — Б. пр./ им се притекли на помощ. Италианци, поляци, немци, но най-вече французи се включили в борбата срещу поробителите. Имената на Ги дьо Сент-Елен, дьо Гайар, на Шовасен, на капитаните Балест и Журден, на полковник Фавие, на командира на ескадрон Реньо дьо Сен-Жан-д’Анжели, на генерал Мезон, към които трябва да се прибавят и имената на трима англичани, лорд Кокрен, лорд Байрон, полковник Хастингс, са оставили незаличими спомени в тази страна, за която те дошли да се бият и да умрат.