Лодките бяха вече само на няколко разтега от, него. Без да бъде проява на някакво изключително недоверие, все пак всеки друг екипаж, след като имаше пред вид лошата слава на итилонци, би се въоръжил, за да бъде готов за отбрана в случай на нужда.
Но, нищо подобно не стана. След като корабът хвърли котва, капитанът отиде към кърмата, а в това време хората му, без да обръщат внимание на приближаването на лодките, спокойно се заеха да оправят платната, за да освободят палубата.
Ала опитното око можеше да забележи, че моряците не пристягаха платната — така че достатъчно беше само да се изпънат въжетата, за да бъде корабът веднага готов за отплуване.
Първата лодка стигна до саколевата. Останалите почти веднага след нея се блъснаха също в корпуса й. И тъй като фалшбордът на кораба не беше висок, нападателите, като надаваха диви крясъци, лесно се прехвърлиха през него и се озоваха на палубата.
Най-настървените се втурнаха към кърмата. Един от тях грабна запален фенер и го вдигна към лицето на капитана.
Само с един замах капитанът отметна качулката върху раменете си и светлината падна върху лицето му.
— Е, какво — каза той — нима итилонци не познават вече своя съгражданин Николас Старкос?
Докато произнасяше тези думи, капитанът спокойно бе скръстил ръце на гърдите си. Само миг след това лодките с пълна скорост летяха към кея на пристанището.
II. ЛИЦЕ С ЛИЦЕ
Десет минути по-късно една малка лодка се отдели от кораба и скоро спря до кея — от нея слезе без никакъв придружител, без никакво оръжие човекът, пред когото итилонци преди малко така бързо бяха отстъпили.
Това беше капитанът на „Кариста“ — така се наричаше малкият кораб, който току-що беше хвърлил котва в пристанището.
Този човек, среден на ръст, имаше високо и гордо чело, което се очертаваше под дебелото моряшко кепе. Суровите му очи гледаха втренчено. Върху горната устна хайдушките му мустаци, изпънати съвсем хоризонтално, завършваха не с остри, а с бухнали краища. Имаше широки гърди и яки крайници. Черните му коси падаха на къдрици върху раменете му. Само преди няколко месеца беше преминал тридесет и пет години. Но, загорелият от ветровете тен, суровата му физиономия, дълбоката бръчка, която прорязваше челото му като бразда, но в която нищо честно не можеше да покълне, го правеха да изглежда по-стар, отколкото беше.
Облеклото му нямаше нищо общо с наметалото, нито с елека, нито с фустанелата на паликаретата. Кафтанът му с тъмна качулка, обшит с гайтани също с убити цветове, зеленикавите му бухлати гащи, напъхани във високи ботуши, напомняха повече одеянието на моряците от бреговете на Северна Африка.
И все пак Николас Старкос беше грък по народност и родом от същото това градче Итилон. Тук беше прекарал първите години на своята младост. Като дете и юноша именно сред тези скали се бе научил на морския живот. По тези води беше плувал, носен от теченията и ветровете. Нямаше нито едно заливче, чиито стръмни брегове и размери той да не бе сам обходил и проверил. Нямаше нито един риф, нито едно крайбрежно съоръжение, нито една подводна скала, чието разположение във водата да не познаваше. Нямаше място в тесния ръкав, през чиито безкрайни лъ-катушения не би могъл да премине без компас или лоцман. Така, че лесно разбираемо е как успя да преведе кораба си със сигурна ръка въпреки измамните сигнали на съгражданите си. Впрочем той добре знаеше доколко може да се доверява на итилонци. Беше ги виждал как действуват. И изобщо може би не ги укоряваше за хищническите им инстинкти, след като лично той никак не беше засегнат от това.
Но, ако той ги познаваше добре, то и те не по-малко добре знаеха кой е Николас Старкос. След смъртта на баща му, една от първите хиляди жертви на турската жестокост, майка му, изгаряща от омраза, едва дочака часа на първия бунт, за да се хвърли в борба срещу османската тирания. А той още на осемнадесет години беше напуснал Мани, за да кръстосва моретата и най-вече Архипелага, като се учеше не само на моряшкия, но и на пиратския занаят. На борда на какви кораби се бе подвизавал той през този период от живота си, под заповедите на кои пиратски главатари бе служил, под чие знаме бе направил бойното си кръщение, каква кръв бе проляла ръката му — кръвта на враговете на Гърция или кръвта на нейните защитници, която течеше и в неговите вени — никой не би могъл да каже това. Все пак няколко пъти го бяха виждали в различни пристанища на Короний-ския залив.
Някои от неговите сънародници бяха разказали пиратските му подвизи, в които бяха участвували и те — нападнати и унищожени търговски кораби, богати товари, превърнати в дялове плячка. И все пак името на Николас Старкос беше обгърнато с известна тайнственост. Във всеки случай той се ползуваше с такава благоприятна известност в областта Мани, че пред това име всички се преклониха.