Продължително мълчание бе последвало последните думи на глашатая. Дори комисионерът от Смирна, по знак на колегите си, се бе отказал от наддаването. Нямаше вече никакво съмнение, че то щеше да бъде спечелено от Николас Старкос, на когото му бяха необходими само няколко минути, за да излезе победител.
Ксарис беше разбрал това. И беше притиснал още по-плътно до себе си девойката. Можеха да я изтръгнат от ръцете му само ако го убият.
В този миг, сред настъпилата дълбока тишина, се разнесе един мощен глас — три думи бяха отправени към глашатая:
— Пет хиляди лири! Николас Старкос се извърна.
Група моряци току-що бяха пристигнали до входа на батистана. Пред тях стоеше един офицер.
— Анри д’Албаре! — извика Николас Старкос. — Анри д’Албаре … Тук!
В Карпатос!
Единствено случаят бе довел капитана на „Сифанта“ на пазарния площад. Той дори не знаеше, че този ден — сиреч двадесет и четири часа след пристигането му в Карпатос — в главния град на острова ще има разпродажба на роби. От друга страна, тъй като никъде не беше зърнал саколевата на котва, той беше не по-малко изненадан да открие Николас Старкос в Аркаса, отколкото самия капитан на „Кариста“, че вижда д’Албаре тук.
От своя страна Николас Старкос не знаеше, че корветът беше под командуването на Анри д’Албаре, макар и да знаеше, че корабът е спрял в Аркаса.
Нека си представим тогава какви чувства обзеха двамата противници, когато застанаха лице с лице един срещу друг.
Анри д’Албаре беше дал тази неочаквана цена, защото сред пленниците беше забелязал Хаджина и Ксарис — Хаджина, която можеше да попадне отново в ръцете на Николас Старкос! Но, Хаджина го беше видяла, беше го чула и веднага би се втурнала към него, ако пазачите не бяха и попречили.
С едно движение Анри д’Албаре успокои и задържа девойката. Колкото и силно да беше възмущението му, когато видя насреща си своя отвратителен съперник, той запази самообладание. Да! Ако трябваше дори с цената на цялото си имущество, щеше да изтръгне от Николас Старкос тези пленници, наблъскани на тържището на Аркаса, а заедно с тях и тази, която толкова бе търсил, тази, която беше загубил надежда да види!
Във всеки случай борбата щеше да бъде гореща. И наистина Николас Старкос не можеше да разбере как така Хаджина Елизундо се намира сред пленниците, но за него тя все тъй си оставаше богатата наследница на банкера от Корфу. Милионите не можеха да изчезнат с нея. Те непременно щяха да бъдат използувани, за да я откупят от този, чиято робиня би станала. Значи, нямаше никакъв риск да се наддава. И затова Николас Старкос реши да наддава с още по-голямо настървение, тъй като ставаше въпрос да се бори със съперника си с най-големия си съперник!
— Шест хиляди лири! — извика той.
— Седем хиляди! — отвърна капитанът на „Сифанта“, без дори да се извърне към Николас Старкос.
Кадията можеше само да се радва на обрата, който нещата бяха взели. При наличието на тези двама конкуренти, той не се и опитваше да прикрие задоволството си, което прозираше под османската му важност.
Но, докато този алчен управител вече изчисляваше каква сума ще получи, Скопелос не можеше повече да се сдържи. Беше познал Анри д’Албаре, а след това и Хаджина Елизундо. Ако от омраза Николас Старкос продължаваше да упорствува, сделката, която в известни рамки би могла да бъде изгодна, можеше да стане много неизгодна, особено ако девойката беше загубила богатството си, както беше загубила свободата си — което впрочем беше напълно възможно!
И затова той дръпна Николас Старкос настрана и кротко му направи няколко разумни забележки. Но, беше така посрещнат, че повече не дръзна да се обади. Сега капитанът на „Кариста“ лично извикваше на глашатая своите цени, при това с оскърбителен за противника си тон.
Както можем да предположим, когато почувствуваха, че битката се разгорещява, посредниците останаха, за да следят развоя й. Тълпата любопитни проявяваше с гръмки викове интереса си към тази борба, в която ударите се нанасяха с хиляди лири. Повечето от тях познаваха капитана на саколевата, но никой не познаваше капитана на „Сифанта“. Дори не знаеха какво търси тук във водите на Карпатос, този корвет, който плуваше под знамето на Корфу. Но, от началото на войната толкова много кораби от най-различни националности се занимаваха с пренасянето на роби, че ако се съдеше по всичко, и „Сифанта“ беше заета с търговия от този род. Така, че който и да ги купеше, Анри д’Албаре или Николас Старкос, за пленниците щеше да бъде все същото — все робство ги очакваше.