Във всеки случай до пет минути този въпрос щеше да бъде напълно разрешен. На последната цена, обявена от глашатая, Николас Старкос беше отвърнал:
— Осем хиляди!
— Девет хиляди! — каза Анри д’Албаре.
Отново настъпи мълчание. Капитанът на „Сифанта“, все тъй спокоен, следеше с поглед Николас Старкос, който яростно крачеше напред-назад — Скопелос не смееше да се приближи до него. Впрочем сега никаква забележка вече не можеше да задържи надпреварата в наддаването.
— Десет хиляди лири! — извика Николас Старкос.
— Единадесет хиляди! — отвърна Анри д’Албаре.
— Дванадесет хиляди! — отговори този път без никакво забавяне Николас Старкос.
Капитан д’Албаре не отвърна веднага. Не че се колебаеше да го стори.
Но, видя как Скопелос се спусна към Николас Старкос, за да го възпре от това безумно дело — а това за миг отклони вниманието на капитана на „Кариста“.
В същото време старата пленница, която дотогава се бе крила така упорито, сега се беше изправила, сякаш й бе хрумнало да покаже лицето си на Николас Старкос. В този момент на върха на Аркасаската крепост за миг проблесна пламък сред вихрушка от дим. Но, преди още гърмежът да стигне до батистана, един гръмък глас подхвърли нова цена:
— Тринадесет хиляди лири!
И веднага след това се чу гърмежът, последван от нескончаеми радостни възгласи.
Николас Старкос беше отблъснал така силно Скопелос, че той се беше отърколил на земята … Сега беше вече много късно! Николас Старкос нямаше повече право да наддава! Хаджина Елизундо му се беше изплъзнала, и то завинаги навярно!
— Да вървим! — каза той с глух глас на Скопелос. А след това измърмори:
— Ще бъде по-сигурно и ще струва по-евтино!
След това двамата се качиха на каруцата си и изчезнаха зад първия завой на пътя, който водеше към вътрешността на острова.
Повлечена от Ксарис, Хаджина Елизундо беше вече преминала преградата на батистана и се намираше в обятията на Анри д’Албаре, който я притискаше до сърцето си и повтаряше:
— Хаджина!… Хаджина!… Бих жертвувал цялото си богатство, за да ви откупя… — Както аз пожертвувах своето, за да откупя честта на името си! — отвърна девойката. — Да, Анри!…Хаджина Елизундо е бедна сега и е достойна за вас сега!
XIII. НА БОРДА НА „СИФАНТА“
На другия ден, 3 септември, след като вдигна котва към десет часа сутринта, „Сифанта“ се движеше по посока на вятъра с малък брой платна, за да излезе през входа на пристанището на Карпатос.
Някои от откупените от Анри д’Албаре пленници бяха настанени в помещението между двете палуби, други — в помещението на батареята. Макар, че прекосяването на Архипелага не отнемаше повече от няколко дни, офицерите и моряците бяха решили да нагласят колкото се може по-удобно тези нещастни хора.
Още предния ден капитан д’Албаре беше направил необходимото, за да може да отплува. За изплащането на тринадесетте хиляди лири той беше представил гаранции, които бяха задоволили кадията. Така че пленниците бяха качени на кораба без всякаква пречка и след три дни тези клетници, които бяха осъдени на мъките на североафриканските каторги, щяха да бъдат стоварени в някое пристанище в Северна Гърция, където нищо не би заплашвало повече свободата им.
Те дължаха своето освобождение изцяло на този, който ги беше изтръгнал от ръцете на Николас Старкос! И затова, щом стъпиха на борда на корвета, изразиха по трогателен начин своята признателност.
Сред тях се намираше един поп, стар свещеник от Леондари. Следван от своите другари по съдба, той се приближи до юта, където Хаджина Елизундо, Анри д’Албаре и още няколко офицери разговаряха. След това всички коленичиха начело със стареца, който протегна ръце към капитана и произнесе:
— Анри д’Албаре, бъдете благословен от всички, на които вие възвърнахте свободата!
— Приятели мои, аз изпълних само своя дълг! — отвърна дълбоко развълнуван капитанът на „Сифанта“.
— Да!… Бъди благословен от всички … от всички … и от мен, Анри! — добави Хаджина, като на свой ред коленичи.
Анри д’Албаре бързо я вдигна и тогава възгласи: „Да живее Анри д’Албаре!“, „Да живее Хаджина Елизундо!“ се разнесоха от кърмата чак до носа на кораба и от вътрешността на батареята чак до долните напречни греди на мачтите, на които се бяха струпал петдесетина моряци н надаваха силни възторжени викове.
Една-единствена пленница — онази, която се криеше предния ден в батистана, не беше взела участие в тази проява на благодарност. Когато се качваше на кораба, тя се погрижи само да мине незабелязана сред пленниците. Беше успяла в това и никой не й обърна повече внимание, щом старата жена се сви в най-тъмния ъгъл на помещението между двете палуби. Очевидно тя разчиташе, че ще може да слезе от кораба също така незабелязана. Но, защо вземаше такива предпазни мерки? Да не би някой от офицерите или моряците на корвета да я познаваше? Във всеки случай навярно имаше сериозни причини да запази това инкогнито през трите или четирите дни — колкото щеше да продължи прекосяването на Архипелага.