Така се обяснява приемът, който жителите на Итилон оказаха на този човек, защо той им вдъхна респект само с присъствието си и защо всички се отказаха от намерението да разграбят кораба, когато разбраха кой е неговият капитан.
Когато „Кариста“ акостира на пристанищния кей, малко по-назад от вълнолома, мъжете и жените, които се бяха стекли да посрещнат капитана, застанаха почтително при преминаването му. Никакъв звук не се чу, когато той стъпи на сушата. Изглежда, че Николас Старкос се ползуваше с достатъчно авторитет, за да наложи тишина със самия си вид. Чакаха той да заговори първи, а ако не заговореше — а това беше възможно — никой не би си позволил да го заприказва.
След като заповяда на моряците си да се върнат на борда, Николас Старкос се отправи към ъгъла, който кеят образуваше в дъното на пристанището. Но, едва направил двайсетина крачки в тази посока, той се спря. После погледна стария моряк, който го следваше, сякаш очакваше някаква заповед, която трябваше да изпълни.
— Гоцо — каза той — трябват ми десет яки мъже, с които да попълня екипажа си.
— Ще ги имаш, Николас Старкос — отвърна Гоцо.
Дори сто души да бе поискал, капитанът на „Кариста“ би ги намерил сред това морско население и то все подбрани. И тези сто души, без да попитат къде ги водят, за каква работа ги наемат, за чия сметка ще плуват или ще се бият, биха последвали сънародника си, готови да споделят съдбата му, тъй като знаеха, че, така или иначе, ще имат изгода от това.
— След един час тези десет души да бъдат на борда на „Кариста“ — добави капитанът.
— Ще бъдат — отвърна Гоцо.
Като махна с ръка, за да даде да се разбере, че не желае да го придружават, Николас Старкос продължи по кея, който се извиваше в края на вълнолома, и потъна в една от тесните улички на пристанището.
Зачитайки волята му, старият Гоцо се върна при другарите си и се зае да подбере десетте души, които трябваше да попълнят екипажа на кораба.
А в това време Николас Старкос се изкачваше постепенно по склона на стръмния скалист бряг, върху който е разположен градецът Итилон. На тази височина долиташе само лаят на свирепите кучета, не по-малко опасни за пътника от чакалите и вълците, кучета с огромни челюсти, с широка муцуна на дог, които не се плашат от тоягата. Няколко големи чайки се рееха във въздуха с лек замах на широките си криле и една по една се отправяха към гнездата си на брега.
Николас Старкос скоро отмина и последните къщи на Итилон и пое по стръмната пътека, която заобикаля керафийския акропол. След като повървя край развалините на една крепост, издигната на това място от Вилардуен по времето, когато кръстоносците владеели някои части от Пелопонес, той трябваше да заобиколи основите на старите кули, които все още увен-чават скалистия бряг. Тук се спря за малко и се извърна.
На хоризонта, отвъд нос Гало, лунният сърп скоро щеше да угасне във водите на Йонийско море. Няколко звезди блещукаха през тесните пролуки на облаците, носени от свежия вечерен вятър. През кратките мигове, когато вятърът стихваше, около Акропола се възцаряваше пълна тишина. Едва видими, две-три малки платноходки браздяха повърхността на залива — едни го прекосяваха по посока на Корони, а други навлизаха навътре, към Каламата. Без големия фенер, който се люлееше на върха на мачтата на всяка от тях, може би щеше да бъде невъзможно да се различат. Отгоре се виждаха още седем-осем светлини, пръснати по крайбрежието и удвоени от трептящото отражение на водата. Дали бяха светлини на рибарски лодки, или бяха запалени за нощта в някои къщи? Не би могло да се каже.
С очи, привикнали на тъмнината, Николас Старкос оглеждаше това огромно пространство. Моряшкото око е надарено с голяма острота на зрението, която му позволява да вижда там, където друг не би съзрял нищо. Но, в момента външният свят като че ли не вълнуваше капитана на „Кариста“, привикнал очевидно на съвсем други гледки. Да, той се бе вглъбил в себе си. Вдишваше почти несъзнателно родния въздух — диханието на всеки край. Стоеше неподвижно, замислен, скръстил ръце, с отметната назад качулка, без да помръдва главата си, сякаш издялана от камък.
Близо четвърт час изтече така. Николас Старкос продължаваше да наблюдава запада, очертан от далечния морски хоризонт. После пристъпи няколко крачки нагоре по стръмния склон. Не случайно бе тръгнал така. Някаква тайна мисъл го водеше, но човек би казал, че погледът му още избягваше да види това, заради което Старкос се бе изкачил тук по итилонските ридове.