Ксарис се биеше като лъв сред най-гъстата част на боя. Той не беше напуснал юта. Брадвата му, прикрепена с ремък към яката му китка, се стовари поне двайсет пъти върху пиратските глави и спаси по този начин от смърт Анри д’Албаре.
Капитанът на „Сифанта“, безпомощен срещу многочисления противник, беше запазил самообладание сред настъпилата суматоха. За какво мислеше той? Дали искаше да се предаде? Не! Един френски офицер не се предава на пирати! Но какво можеше да направи тогава? Дали щеше да последва примера на онзи герой Бисон, който преди десетина месеца, при подобно положение, се беше взривил, за да не попадне в ръцете на турците? Дали щеше да унищожи заедно с корвета и двата брига, които се бяха вкопчили в него от двете му страни? Но, това означаваше да обрече на гибел и ранените на „Сифанта“, и изтръгнатите от лапите на Николас Старкос пленници, и жените, и децата!… Това значеше да пожертвува и Хаджина!…
А онези, които биха оцелели след взрива, ако Сакратиф им дареше живота, как щяха да се избавят този път от ужасите на робството?
— Пазете се, капитане! — извика Ксарис, който се хвърли към него.
Още миг и Анри д’Албаре щеше да бъде мъртъв. Но, Ксарис сграбчи с две ръце пирата, който се готвеше да удари капитана и го запрати в морето. Още трима други се опитаха да достигнат Анри д’Албаре — и тримата Ксарис ги просна мъртви в краката си.
Все пак палубата на корвета бе изцяло залята от сганта на нападателите. Само тук-таме се чуваха изстрели. Биеха се главно с хладно оръжие, а крясъците заглушаваха гърмежите.
Пиратите, вече господари на предната част на кораба, бяха успели да завземат цялото пространство до гротмачтата. Малко по малко те изтикваха екипажв на „Сифанта“ към юта.
Те бяха поне десет срещу един. Възможна ли беше въобще съпротивата? Ако бе пожелал да хвърли корвета във въздуха, капитан Анри д’Албаре вече не би имал възможност да го стори. Нападателите вече бяха завзели люковете и другите отвори, през които можеше да се проникне във вътрешността на корвета. Те се бяха пръснали в батареята и помещението между двете палуби, където борбата продължаваше със същото ожесточение. Не можеше вече и да се мисли да се стигне до барутния погреб.
Впрочем навсякъде пиратите надделяваха поради численото си надмощие. Само една преграда, образувана от телата на техни ранени или убити другари, ги делеше от задната част на „Сифанта“. Първите им редици, изтласкани от задните, преминаха тази преграда, след като я направиха още по-висока, застилайки я с нови трупове. После, тъпчейки по тези тела и газейки в кръв, те се хвърлиха в щурм, за да завладеят юта.
Тук се бяха събрали около петдесетина моряци и пет-шест офицери начело с капитан Тодрос. Те бяха обкръжили своя командир, решени да се съпротивяват до смърт.
В това тясно пространство се разгоря отчаяна борба. Знамето, което бе паднало от флагщока заедно е бизанмачтата, беше отново издигнато на един прът на кърмата. Това беше последният пост, който честта повеляваше да бъде защищаван до последния човек.
Но, колкото и храбра да беше, какво можеше да направи тази малка група от хора срещу петстотин или шестстотин пирати, завзели вече предната част, палубата, марсовете, откъдето се сипеше град от гранати? Пиратите от оставалите кораби на флотилията продължаваха да прииждат, за да помогнат на тези, които първи бяха започнали атаката. Това бяха все бандити със съвсем пресни сили, докато числото на защитниците на юта намаляваше с всяка измината минута.
Но все пак ютът се бе превърнал в нещо като крепост. Трябваше на няколко пъти да подновяват щурма срещу него. Не би могло да се каже колко кръв бе пролята, за да го завладеят. Накрая бе превзет! Хората от „Сифанта“ бяха изтласкани до края на кърмата. Тук те се събраха около знамето, като образуваха с телата си преграда пред него. Застанал в средата, с кама в едната ръка и с пищов в другата, Анри д’Албаре се би до последния куршум.
Не! Капитанът на корвета не се предаде! Но той беше смазан от численото надмощие на противника Тогава той реши да умре … Но, напразно!
Изглежда, че тези, които се нахвърляха върху него, бяха получили изрична тайна заповед да го заловят жив — заповед, чието изпълнение струва живота на двадесет от най-настървените пирати, които паднаха под брадвата на Ксарис.
Най-сетне Анри д’Албаре беше заловен заедно с онези от офицерите, които бяха оцелели, биейки се де него. Ксарис и останалите моряци бяха вече безпомощни. Знамето на „Сифанта“ престана да се вее на кърмата й!