Но, той направи това, което аз също се опитах да сторя! Заради вас, а не заради пленниците, за които никак не ме е грижа. Да, само заради вас аз жертвувах цялото си богатство! Още миг, хубава Хаджина и аз щях да стана ваш господар… или по-скоро ваш роб!
Докато говореше така, Сакратиф пристъпи крачка напред. Девойката се притисна още по-силно към Анри д’Албаре.
— Мизерник! — извика тя.
— Е, да, наистина съм мизерник, Хаджина — отвърна Сакратиф. — И тъкмо за това разчитам на вашите милиони, за да се измъкна от мизерията!
При тези думи девойката пристъпи към Сакратиф.
— Николас Старкос — каза тя със спокоен глас — Хаджина Елизундо вече не притежава нищо от онова богатство, за което вие ламтите! Тя изразходва това богатство, за да поправи злото, което баща й бе сторил, за да го придобие! Николас Старкос, Хаджина Елизундо сега е по-бедна от най-бедния от тези нещастници, които „Сифанта“ връщаше в родината им.
Това неочаквано откритие предизвика обрат у Сакратиф. Държането му рязко се промени. В очите му блесна яростен пламък. Да, той все още разчиташе на тези милиони, които Хаджина Елизундо би пожертвувала, за да спаси живота на Анри д’Албаре! А от тези милиони — тя току-що бе заявила това с тон, който не оставяше никакво съмнение! — не беше й останало нищо!
Сакратиф гледаше Хаджина, гледаше Анри д’Албаре. Скопелос го наблюдаваше, познаваше го достатъчно добре, за да знае каква ще бъде развръзката на тази драма. Впрочем той вече бе получил нареждания във връзка с унищожаването на корвета и чакаше са мо знак, за да ги изпълни.
Сакратиф се обърна към него.
— Върви, Скопелос! — каза той.
Следван от още няколко пирати, Скопелос се спусна по стълбата, която водеше за батареята и се отправи към барутния погреб на кърмата на „Сифанта“.
В същото време Сакратиф заповяда на пиратите да се прехвърлят на борда на бриговете, които бяха все още прикрепени към „Сифанта“.
Анри д’Албаре разбра. Сакратиф не искаше да си отмъсти само чрез неговата смърт. Стотици нещастници бяха осъдени да загинат заедно с него, за да може това чудовище да задоволи напълно омразата си!
Двата брига бяха вече откачили абордажните си куки и започнаха да се отдалечават, като вдигнаха няколко платна и загребаха с веслата.
На борда на корвета бяха останали само двадесетина пирати. Те само чакаха заповед от Сакратиф, за да скочат заедно с него в лодките си, наредени край „Сифанта“.
В този момент Скопелос и хората му отново ее появиха на палубата.
— Качвай се в лодките! — каза Скопелос.
— Качвай се в лодките! — извика Сакратиф със страшен глас. — След няколко минути няма да остане нищо от този проклет кораб! Е, нали не искаше позорна смърт, Анри д’Албаре! Тъй да бъде! Взривът няма да пощади нито пленниците, нито екипажа, нито офицерите на „Сифанта“! Благодари ми, че ти отреждам такава смърт в такава добра компания!
— Да, благодари му, Анри — каза Хаджина — благодари му! Поне ще умрем заедно!
— Ти да умреш, Хаджина! — отвърна Сакратиф. — Не! Ти ще живееш и ще бъдеш моя робиня… моя робиня!… Чуваш ли?
— Мерзавец! — извика Анри д’Албаре. Девойката се беше притиснала още по-силно към него. Тя, в ръцете на този човек!
— Хванете я! — заповяда Сакратиф.
— И качвайте се на лодките! — добави Скопелос. — Крайно време е!
Двама пирати се нахвърлиха върху Хаджина. Те я повлякоха към лодките.
— А сега — извика Сакратиф — нека всички загинат заедно със „Сифанта“, всички.
— Да!… Всички… И майка ти също!
Това беше старата пленница — беше се появила на палубата този път без да крие лицето си.
— Майка ми!… Тук, на борда!… — извика Сакратиф.
— Да, майка ти, Николас Старкос! — отвърна Андроника. — Ще загина от твоята ръка!
— Отведете я!… Отведете я!… — изкрещя Сакратиф.
Няколко пирати се спуснаха към Андроника.
Но, в този миг оцелелите от „Сифанта“ нахълтаха на палубата. Бяха успели да разбият люковете на трюма, където ги бяха затворили и бяха изскочили през предната палуба.
— На помощ!… На помощ!… — извика Сакратиф.
Пиратите, които се намираха още на палубата, поведени от Скопелос, се опитаха да му се притекат на помощ. Но, моряците, въоръжени с ками и брадви, ги избиха до един.
Сакратиф се почувствува загубен. Но, поне заедно с него щяха да загинат и всички, които той мразеше!
— Хайде, върви по дяволите, проклет корвет! — извика той. — Върви по дяволите!
— Да отиде по дяволите!… Нашата „Сифанта“!… Никога!
Това беше Ксарис, който се появи със запален фитил в ръка, измъкнат от едно от буретата на барутния погреб. После той се нахвърли върху Сакратиф и с един удар с брадва го просна на палубата.