Андроника нададе вик. Всичко, което бе останало от майчинското чувство в сърцето на майката, дори след толкова престъпления, беше откликнало в нея. Тя бе искала да отклони този удар, който беше поразил сина й…
Тогава тя се приближи към тялото на Николас Старкос, коленичи, сякаш за да му отдаде последно прости при последно сбогом… После на свой ред се строполи.
Анри д’Албаре се спусна към нея.
— Мъртва! — каза той. — Нека бог прости на сина от милост към майката!
Междувременно някои от пиратите, които бяха в лодките, бяха успели да се качат на един от бриговете. Вестта за смъртта на Сакратиф бързо се разнесе.
Трябваше да отмъстят за него — топовете на флотилията отново загърмяха срещу „Сифанта“.
Но, този път напразно. Анри д’Албаре бе поел отново командуването на корвета. Оцелелите от екипажа му, около стотина души, застанаха зад топовете в батареята и зад коронадите на палубата и отвръщаха победоносно на пиратските залпове.
Скоро един от бриговете — същият, на който Сакратиф беше издигнал черния си флаг — беше засегнат под ватерлинията и потъна сред отвратителните проклятия на разбойниците на борда му.
— Смело, момчета, смело! — извика Анри д’Албаре. — Ще спасим нашата „Сифанта“!
И борбата продължи, но нямаше го вече страшния Сакратиф да поведе пиратите си и те не посмяха де рискуват един нов абордаж.
Скоро от цялата флотилия останаха само пет кораба. Топовете на „Сифанта“ можеха да ги потопят от голямо разстояние. Затова, тъй като вятърът доста се усили, те вдигнаха платната си и побягнаха.
— Да живее Гърция! — извика Анри д’Албаре, докато знамето на „Сифанта“ се издигаше на върха н гротмачтата.
— Да живее Франция! — отвърна целият екипаж, като обедини тези две имена, които бяха така тясно свързани през Войната за независимост.
Беше пет часът следобед. Въпреки преживелиците и умората никой от хората не пожела да си отдъхне, докато корветът не стане отново годен за плуване. Привързаха към рейовете запасни платна, подсилиха с подпори долната част на мачтите, издигнаха една временна мачта на мястото на бизанмачтата, прокараха нови въжета за платната, прикрепиха и изпънаха нови фордуни и вапти, поправиха кормилото и още същата вечер „Сифанта“ пое отново на северозапад.
Тялото на Андроника Старкос, положено на юта, бе пазено с онази почит, дължима й в памет на проявения от нея патриотизъм. Анри д’Албаре искаше да върне на родната им земя тленните останки на тази храбра жена.
Привързаха едно гюлле за краката на трупа на Николас Старкос и той изчезна във водите на същия този Архипелаг, който пиратът Сакратиф толкова пъти бе размътил със злодеянията си!
Двадесет и четири часа по-късно, на 7 септември, към шест часа вечерта „Сифанта“ наближаваше остров Егина и скоро влезе в пристанището му след цяла година действия, които бяха възвърнали сигурността в гръцките води.
Въздухът се разтресе от многократното „ура“ на пътниците. После Анри д’Албаре се сбогува с офицерите и екипажа на „Сифанта“ и предаде на капитан Тодрос командуването на корвета, който Хаджина Елизундо подари на новото гръцко правителство.
Няколко дни по-късно, при стечение на много народ и в присъствието на командния състав и екипажа на „Сифанта“ и на върнатите в родината им пленници, бе отпразнувана женитбата на Хаджина Елизундо с Анри д’Албаре. На другия ден двамата заминаха за Франция заедно с Ксарис, който вече не ги напусна никога; но те възнамеряваха да се върнат пак в Гърция, щом обстоятелствата позволяха това.
Впрочем тези води, някога толкова несигурни, започваха да стават спокойни. Последните пирати бяха изчезнали и „Сифанта“ под командуването на капитан Тодрос никога повече не откри следа от черния флаг, погълнат от вълните заедно със Сакратиф. Това не беше вече Архипелагът в пламъци, а един Архипелаг, открит отново за търговията с Далечния Изток, след като и последните пламъци бяха угасени.
Благодарение на героизма на своите чеда гръцката държава скоро зае своето място сред свободните европейски страни. На 22 март 1829 година султанът подписа едно споразумение с Великите сили. На 22 септември битката при Петра затвърди окончателно победата на гърците. Гръцката държава беше създадена.
Приблизително по това време, 1832 година, Анри д’Албаре и Хаджина Елизундо се установиха в Гърция. Наистина материалното им положение беше скромно, но какво повече им беше нужно, за да бъдат щастливи, щом щастието беше в самите тях!