След петнайсетина километра с много завои пътят стана равен и ние излязохме на магистралата за Женева. След още двайсет минути навлязохме в покрайнините на Лозана. Отбих се до гарата, чийто вход бе осветен. Събудих Татана и двамата влязохме в една денонощна закусвалня, където пихме кафе, а тя си взе и коняк.
— Всичко е наред — казах аз, — отървахме се от него. Ако имаме късмет, собственикът ще му каже, че сме заминали за Париж и следващите няколко дни той ще кисне в „Американ експрес“ и ще ни чака да се появим.
Тя не изглеждаше много убедена.
— Ако са се заели с нас, има и други начини да ни проследят. Могат например да проверят регистрацията в хотелите. По-добре да се върнем във „Фрабечи“.
— Най-напред трябва да уредим въпроса с парите — постарах се гласът ми да звучи небрежно. — Все ще измислим нещо, скъпа. Веднага щом пристигнем, ще проведем истински военен съвет с Борис.
Тя мълчаливо допи коняка и си купи пакет цигари. Аз взех сутрешното издание на „Журнал дьо Женев“, но в него не се споменаваше нищо за дневниците на Берия, а още по-малко за англичанин, руснак и израелка, издирвани за измама.
Пет минути по-късно вече карах на север към Берн. По пътя срещах главно камиони, но аз вече не се тревожех от фаровете зад нас. Разбира се, Фрум, ако това наистина беше името му, е записал номера на ситроена ни, но не виждах как би могъл да ни следи отблизо, без да потърси помощта на швейцарската полиция, дори ако приемем, че вече е разбрал за заминаването ни. В същото време реших, че трябва колкото е възможно по-скоро да се отърва от старата кола.
В 4:30 бяхме в Берн, след час и половина пристигнахме в Цюрих. Небето избледняваше над сивите сгради и зад камбанариите на църквите край реката. По улиците се появяваха хора, тръгнали рано на работа. По Хаупт щрасе дрънчаха първите трамваи. Открих гарата — хотел „Банхоф“ беше срещу нея. Някакъв старец метеше фоайето, но на рецепцията нямаше никой. Натиснах звънеца и същият човек пристигна, накуцвайки. Казах му, че хер Дробнов е направил резервации за нас, но не му казах имената ни. Той се наведе над бюрото и извади две адресни карти.
— Бите — каза той, след което, без да ни поиска паспортите, се върна куцукайки при метлата си и продължи да мете.
Разбрах, че късметът ни проработи и набързо попълних картите. Себе си нарекох Дейвид Маркам, директор на компания, а Татана — госпожа Маркам, домакиня. Изругах по адрес на Борис, че е запазил отделни стаи, но реших, че ако някой се заинтересува, ще кажа, че очакваме още някакъв приятел. На рецепцията имаше списък на гостите и аз открих името на Б. Дробнов в стая 277 — а се надявах, че той е минал със същия номер при регистрирането.
След продължително чукане той най-после отвори вратата. Очевидно беше заспал, облечен в синьо-зеления си костюм с кремавата копринена риза и обувките от крокодилска кожа.
— Добре дошли, другари! — той затвори вратата и тежко се запъти към страничната маса, където имаше полупразна бутилка шнапс. — Нямам нищо за теб, mon cher — обърна се той към мен. — Ще трябва да пиеш вода. Тук не сервират дори кафе преди седем.
Той напълни две чаши и подаде едната на Татана, а своята изля наведнъж в гърлото си.
— И така — каза той, обръщайки се отново към мен, — значи смяташ, че има някакви проблеми?
— Да, и то сериозни. Не знам как са загрели, дяволите да ги вземат, но факт е, че знаят.
— Кои са те?
— Някакъв американец на име Фрум.
Борис закрачи из стаята, докато аз се отпуснах в креслото, а Татана се излегна на леглото.
— Значи американец… — най-сетне каза той. — Имаш ли някакво доказателство, че е американец?
— Така пише в паспорта му.
— Паспортите могат да бъдат фалшифицирани, купени или откраднати. Те не доказват нищо. — Той стоеше в средата на стаята, сплел ръце над главата си. — И ти смяташ, че е опасно да оставаме тук?
— В този момент да. Винаги могат да ни открият в хотелите. Но аз искам да знам как са ни открили. Възможно ли е някой от грузинските ти приятели да е казал нещо, например старецът, който ти даде пишещата машина?
Борис кресна ядосано:
— Ти не знаеш какъв човек е! Един път да го видиш и през ум няма да ти мине такова нещо! Тези грузинци са твърди като скала! — Той извъртя очи към Татана, която само сви рамене. — Те не дрънкат, където им падне! — изрева накрая той.
— Добре де — казах тихо, — все някой трябва да се е разприказвал. А сигурен ли си, че не си оставил някакво доказателство в апартамента?