— Изхвърлих всичко ненужно. Същото направих и когато си тръгнахме от „Фрабечи“, всичко изгорих. Не съм глупак. А ти? Какво ще кажеш за цирка, който разигра в Будапеща? Не мислиш ли, че това може да им е подсказало нещо?
— Това си беше просто едно шоу. Нямаше нищо, което да ме свърже с Берия. — Но в себе си съзнавах, че в Будапеща бях прекалил. — Пък и РСЕ им е винаги под ръка, нали ти казах, че това е едно от първите места, където ще проверят.
— Там работят хиляда души — заяви Борис. — Според теб разполагат ли с достатъчно агенти, за да проследят всичките?
— Но нас ни следяха — отвърнах аз, като си дадох сметка, че така няма да стигнем доникъде. Изглежда той още не проумяваше, че наистина сме заплашени. — Слушай — казах накрая, — нали взехме парите? Нека днес уредим банковите сметки, а утре да се махаме. Да отидем някъде далеч. Някъде, където няма да имаме проблеми с прехвърлянето на парите и, най-важното, където КГБ и ЦРУ — ако наистина е ЦРУ — няма да ни стигнат.
Борис се изсмя дрезгаво:
— И къде, по дяволите, е това място? Може би на луната?
Погледнах към Татана.
— Повече от сто страни членуват в Обединените нации. Да кажем, около петдесет от тях, са извън комунистическата сфера на влияние. — Станах и взех от бюрото няколко листа от хотелските бланки за писма. — Да започнем отначало — казах. — От буквата „А“.
— Албания — каза Борис и двамата с Татана се засмяха в един глас.
Разполагахме само с три часа, за да измислим някое безопасно кътче на света, преди да отворят банките.
Макс Фрум съзнаваше, че се е държал като глупак. Дори нещо по-лошо: като последен аматьор. „Вече съм твърде стар за този вид оперативна работа“, горчиво си мислеше той. Преследването с коли беше номер за Джеймс Бонд. Фрум го беше приложил, защото мислеше, че двойката напуска хотела. Руснакът вече си беше отишъл, а той видя другите двама да слагат някакви пакети в колата и реши, че е пропуснал товаренето на останалия багаж. Вместо това те си направиха пикник и се чукаха в тревата.
Оставаше възможността да ги следи чрез съдържателя на хотела. Бедата обаче бе там, че както старецът, така и жена му поддържаха чудесни отношения с двамата гости и Фрум не искаше да събуди подозренията им с въпросите си и да подплаши птичките. И след това дойде катастрофата, инцидентът на магистралата. Нямаше съмнение — те са го видели и успяха да го надхитрят на негов терен. Откъде, по дяволите, им хрумна да се навират в оня пущинак! Разбира се, че там са забелязали колата. Той побърза да отиде до бюрото на „Авис“ в Шалон и да смени реното със симка — макар че това едва ли имаше вече някакво значение. И като капак на всичко беше твърде уморен след прекарания на открито ден, за да стои буден и да наблюдава хотела както трябва. И ето че пиленцата бяха отлетели.
Фрум не скри нищо в своя доклад до Компанията: нямаше смисъл да продължава играта, след като е разкрит. Това не само щеше да изложи на риск цялата операция, но и съществуваше вероятност играта да загрубее. А Фрум очакваше с нетърпение добрата си пенсия, за да може да се оттегли на Бахамските острови и да се отдаде на подводен риболов.
На следващата сутрин той напусна хотел „Бургиньон“ и замина за Лион, където изпрати от Централната поща телеграма до Лангли. След час и половина получи отговора: ДЪЛБОКО ОГОРЧЕНИ ТВОЯ НЕУСПЕХ ТЧК НАЛОЖИТЕЛНО ЗАМИНАВАНЕ ТЧК ПРЕДЛАГАМЕ ХОТЕЛ МАЙЕРХОФ ЦЮРИХ ТАМ ВАНГЕР И МАКЛИЙН ЩЕ ПОМОГНАТ С ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО ТЧК ПРИЯТЕЛИТЕ ВЛЕЗЛИ ВЪВ ВРЪЗКА С ФОЛКСКАНТОНАЛЕ БАНК ЦЮРИХ ТЧК ТОМАС. „Приятелите“ означаваше „противника“, а Томас бе шефът му.
Фрум се обади на гарата и разбра, че след по-малко от час има влак за Цюрих. Той върна симката в представителството на „Авис“ и взе такси до гарата, където изпи две бири, за да убие двайсетте минути до заминаването на влака. Компанията, естествено, бе направила единственото възможно нещо: отстраняваха го от работата и я прехвърляха на Вангер и Маклийн, които сега трябваше да информира в хотел „Майерхоф“. Тед Вангер беше американец, който работеше като старши пласьор във фабриката на „Нестле“ във Веве; а Маклийн беше резидентът на Компанията в Женева, където ръководеше малка и уважавана финансова фирма. Фрум лично не се познаваше с нито един от двамата.
В 11:40 влакът за Цюрих пристигна и той се качи в празно първокласно купе. Докато спретнатите покрайнини на града се изнизваха край прозореца, той си блъскаше главата да разбере как Противникът е успял да се добере до Фолкскантонале Банк. Това беше сериозен удар за Компанията, но пък, от друга страна, несравнимо по-опасен за Дробнов, Малори и госпожа Бернщайн. Следата отново пареше — само че вече и от двата края!