Фрум се облегна удобно назад и си помисли с надежда, че във влака има приличен вагон-ресторант. Той не бе успял да оцени по достойнства храната в хотел „Бургиньон“.
Саша Димитров пристигна с наетия мерцедес, спортен модел 280 SL, във Вердюн сюр льо Ду в 4:30 следобед, след като бе изминал 314-те километра от Орли за малко повече от два часа. И въпреки това закъснението му бе от четирийсет и един часа. На рецепцията научи, че англичанинът и израелката са заминали за Париж преди две нощи, посочвайки като адрес за връзка бюрото на „Американ експрес“. Руснакът Дробнов изчезнал преди това, очевидно оставяйки англичанинът да плати сметката му.
Първата реакция на Саша бе учудването му, че изобщо са си направили труда да оставят някакъв адрес. Това почти със сигурност беше блъф. Освен ако разбира се не очакват някакво важно съобщение. Той изпи едно перно на бара и поръча два телефонни разговора — с бюрата на Комитета в Париж и в Женева. Когато го свързаха, той прояви предпазливостта да говори на английски, тъй като телефонът беше зад бара и френският можеше твърде лесно да бъде подслушан, а руският веднага би привлякъл вниманието. Саша беше скрил съветския си дипломатически паспорт и сега се представяше за американец, живеещ постоянно в Лихтенщайн.
Връзката с Париж бе установена почти веднага и той нареди да се установи наблюдение над „Американ експрес“, особено на пратките до поискване. С изненада научи, че френското бюро вече разполага със снимки на тримата заподозрени.
Връзката с Женева се забави повече: тя мина през централното швейцарско бюро, което изпълняваше поръчки двайсет и четири часа в денонощието, и няколко минути по-късно го свързаха с един необявен телефонен номер. Гласът в слушалката се представи като мосю Ролан. Беше ясен и остър и говореше безпогрешен английски с лек швейцарско-немски акцент.
— Къде се намирате?
Когато Саша му обясни, мъжът каза кратко:
— Тръгвайте веднага и елате на Рю де Гранж 46, апартамент 3.
Преди Саша да успее да каже нещо, линията замлъкна.
От кухнята вече се разнасяха приятни миризми, но той се задоволи със сандвич и двойно кафе, преди да потегли отново с колата за Женева. Към осем часа вечерта беше на Рю дьо Гранж — светилището на женевската тежка буржоазия, чиито крепости с бронзови решетки и дантелени завеси крият банковите тайни за милиарди долари във всякаква валута, често с потаен, съмнителен произход.
Мосю Ив Ролан обитаваше мезонет на последните етажи на една от малкото жилищни сгради на улицата. Саша успя да напъха мерцедеса в редицата американски автомобили на улицата и натисна звънеца на плочката встрани от вратата. Някакъв глас прохриптя от домофона на швейцарски немски и Саша се представи с новото си американско име. Вратата щракна и се отвори.
Апартаментът беше наистина разкошен, напомняше изложбена зала за скъпа скандинавска мебел. Собственикът му беше стар човек с грижливо сресана назад посивяла коса. Очите му имаха цвета на мръсен лед, тънките му стиснати устни бледнееха. Очевидно не се усмихваше често, дори от учтивост.
— Изпуснали сте заподозрените във Франция — започна той на руски, след като затвори вратата и окачи двойната верига. — В Москва не са доволни.
Саша сви рамене и потъна в едно жълто кресло от пенокаучук с формата на огромно яйце.
— Искам да пийна нещо — каза той.
Ролан му наля мъничко немска водка. Саша отпи без удоволствие: беше блудкава на вкус и неизстудена.
— Какво е очаквала Москва да направя? — каза той. — Да наема частен самолет от Лондон до Бон?
— Не се опитвайте да остроумничите, моля. — Руският на Ролан бе с прецизния елегантен ленинградски акцент. От швейцарския немски не бе останала следа. — Москва очаква резултати — продължи той и се разположи в друго тапицирано с кожа яйце. — Вашите издирвания в Лондон и Мюнхен бяха от полза, но се оказаха недостатъчни. Заподозрените са все още на свобода.
Той връчи на Саша три снимки: първата беше студиен портрет на млад мъж с умислено изражение, втората — на мургава млада жена с кръгло лице, я на третата, доста размазана, личеше мъж с рошава коса и груби черти.
— Томас Малори, госпожица Татана Шумара и Борис Дробнов — каза Ролан. — Последните две са от нашите собствени фотоархиви. Не са много скорошни, особено тази на Дробнов, но вършат работа. Фотографията на англичанина е от обложката на последния му роман. — Той млъкна, за да си запали тънка черна пура. — Вие не се сетихте да го потърсите сам, Димитров.