Саша се огледа наоколо, после бръкна в джоба си и извади инструкциите. Ролан запали розовата хартия с една златна запалка и остави пепелта да се разпилее по бледите дъски на пода. Той кимна на Саша на излизане, без да му подаде ръка.
— Поне в едно ни проработи късметът — каза Тед Вангер, оставяйки телефонната слушалка. — Макар че не знам дали „късмет“ е точната дума в случая? Това е един мой отдавнашен приятел от „Гелен“. Някакъв куриер на КГБ, който работи извън Мюнхен, им подхвърлил нещо и моят приятел помислил, че може да е интересно за нас. Противникът е хванал на мушка Дробнов и Малори. Както изглежда, размърдването е на доста високо равнище: изпратили са специален човек от Москва.
— По дяволите! — Макс Фрум дъвчеше студен сандвич с пуешко месо. — Само това ни липсваше, да си омешаме шапките с руснаците! Само Дробнов и Малори ли? А момичето?
— В сценария няма никакво момиче. От моя човек искали да направи справка за адреса и битието на Дробнов в Мюнхен. Така се натъкнал на съквартиранта му Малори: двамата работили заедно в РСЕ. Изяснило се също, че Дробнов прекарал доста време в архива на радио „Свобода“, проучвайки периода на Берия. Човекът направил проста сметка и се свързал с германците — той им подхвърля от време на време нещо полезно, а те не го закачат. Един вид танто за танто.
Фрум се намръщи над чинията си.
— И колко ще струва всичко това, Тед? Не ми казвай, че твоят приятел ти съобщава това заради черните ти очи?
Тед Вангер се ухили. Той беше едър рус мъж с типично американска външност, около четирийсетгодишен.
— Въпросният двоен играч се опитал да изработи германците за петдесет хиляди марки, те смъкнали с пазарлък наполовина и той сега ще е много щастлив да получи от нас още половината от тази половина.
— Евтино, няма що! — възкликна Фрум. — За едното удоволствие да научим, че Противника работи редом с нас по същия сценарий. Може би дори точно тук, в Женева, в същия този момент.
Телефонът иззвъня отново. Вангер вдигна слушалката, кимна няколко пъти, записа си бързо нещо в един бележник, каза „Браво на теб!“ и затвори.
— Хайде на работа — извика той. — Малори и момичето са ходили на летището и са си купили билети за полет 287 на Суис Ер до Найроби. Излитат след час и петдесет минути.
— А Дробнов?
— Не се подава от дупката си в „Банхоф“. Кършоу и Типинг имат грижата за него. Молбата му за южноафриканска виза се връзва напълно с последното развитие на нещата: макар че Найроби вероятно е само междинна спирка. Поне се надявам да е така. В Южна Африка се работи далеч по-лесно.
Фрум кимна.
— Тамошните хора пипат доста здраво. Ще направят живота на Противника черен.
След двайсет минути Вангер се носеше с едно такси към летище Коантрен. Като висш служител във фирмата той на практика си беше сам шеф и неговите колеги бяха свикнали с честите му пътувания в чужбина, понякога с предизвестие само от няколко часа.
Тед Вангер не направи никакво съзнателно усилие да остане незабелязан, когато пристигна на летището. Носеше два куфара от свинска кожа и също такава пътна чанта и се отправи направо към бюрото на Суис Ер, където си купи билет първа класа за отиване и връщане до Йоханесбург. Беше облечен в кремавобял костюм, препасан с пълен комплект фотографско оборудване, каквото обикновено мъкнат богатите туристи, и след като мина през митническата и граничната контрола, както и през обичайната проверка за скрито оръжие, влезе в безмитния магазин в залата за заминаване и си купи четири бутилки от най-скъпото уиски и три картона от любимите си цигари. Тед Вангер външно напълно съответстваше на онова, което в действителност беше: високоплатен американски служител в командировка до Южна Африка, съчетаващ удоволствието с бизнеса.
Той разпозна Малори и Татана още с влизането в залата: не само по описанието на Фрум, но и по техните снимки, чиито копия лежаха върху бюрата на всички служители на Компанията: тази на Малори, взета от неговите английски издатели, а на момичето — от лондонския „Сънди“. Имаше също така и по-скорошни снимки, направени от Фрум пред хотела във Вердюн, за потвърждение на идентичността.
Двамата седяха в най-отдалечения край на залата и изучаваха всеки от пътниците така щателно, сякаш съставляваха жури на конкурс по красота. Вангер се отправи към бара, който беше недалеч от тях, и с висок бодър глас си поръча водка с доматен сок. След това седна на една маса и разлисти „Дейли американ“.