Десет минути по-късно в залата влезе Скип Маклийн. И неговите дрехи бяха сякаш преднамерено ефектни, изключвайки всякаква възможност да мине незабелязано: беше висок строен мъж, облечен с велурено сако, риза в цвят каки и вратовръзка, с обувки от змийска кожа и колониален шлем на главата. Вангер си помисли, че с този вид можеше да мине за какво ли не — от застаряващ плейбой до наемен войник, — само не и за конвенционален таен агент.
В боинга, 707, имаше много празни места — в Южна Африка беше зима и повечето пътници очевидно пътуваха с делови задачи. Тед Вангер се настани до прозореца, точна зад Малори и госпожица Шумара, от другата страна на пътечката. Маклийн седна сам отзад, в туристическата класа, и се зачете в джобно издание на „Кръстникът“ на френски език. Гласът на стюардесата ги приветства с „Добре дошли“ на борда на самолета на три езика. Полетът до Кайро щеше да продължи два часа и петнайсет минути.
Репортажът на Малори
Международното летище в Кайро беше мрачно и задушно като нагорещена пещ. Навсякъде миришеше на прах, урина и дизелово гориво. Имахме четирийсет минути престой. Изкараха ни от самолета, като се разминахме с група араби, нарамили метли и парцали. По пистата и около зле осветените сгради на летището се виждаха войници с китайски автомати АК–47, произведени по лиценз в Чехословакия, които ни наблюдаваха с безразличие. В транзитната зала около нас се скупчиха левантинци с размъкнати панталони, предлагайки ни пластмасови сфинксове и портрети на Насър и Тутанкамон.
Млад барман ни поднесе черно кафе в чашки като напръстници и ни изгледа с омраза, докато ми връщаше рестото до десет долара в египетски пари. Двамата с Татана имахме по стотина долара в банкноти, по около пет хиляди в туристически чекове и кредитни карти за една от най-големите международни банки в Южна Африка.
Бях се отказал от опитите си да отгатна кой от пътниците може да е таен агент или дори наемен убиец. Повечето имаха вид на преуспяващи млади бизнесмени, но аз знаех, че всеки един би могъл да се подписва на ведомост в ЦРУ или в КГБ.
Когато се върнахме в самолета, в първокласния салон имаше три нови лица — двама елегантни млади африканци и един дребен човек с восъчнобледо лице, напомнящ нощна птица. През следващите четири часа осветлението бе намалено и ние поспахме, докато самолетът се носеше из пурпурния полумрак високо над пустинята на юг към изворите на Нил и планините и платата на Етиопия, а след това към обраслите с хилави храсти и саванна растителност пущинаци, които покриват голямата Рифтова долина от Судан до Конго.
В пет часа сутринта се приземихме в Найроби. Беше горещо и влажно, в утринната дрезгавина небето беше осеяно с облаци, наподобяващи мръсна сапунена пяна. Кенийските служители на летището изглеждаха спретнати и любезни с островърхите си шапки и в униформите си а ла Сам Браун. Сънени чистачи сновяха насам-натам из салона за пристигащи пътници и разнасяха прътове с парцали и кофи с вода. Обмених малко пари и един беловлас африканец с белези върху бузите, блеснали като полирана стомана, лъсна обувките ми в тоалетната за един шилинг. Друг по-млад африканец с боси крака и военна куртка изчетка яката ми.
Високоговорителите приканиха пътниците за полет СР 287 за Йоханесбург да заемат местата си. Това трябваше да бъде първата истинска проверка. Ако някой от безименните мъже в самолета преследваше нас, сега трябваше да се разкрие, тъй като двамата с Татана останахме на летището след обявяването на полета. Закусвахме пържен бекон с яйца, пийвахме кенийско кафе и слушахме оглушителния писък на отлитащия самолет.
Салонът за пристигащи се напълни с хора, но аз разпознах само двама души, които бяха слезли от самолета от Кайро — някакъв дребосък с изпъкнали очи и висок мъж с колониален шлем, който се бе качил в Женева и изглеждаше много подходящ за главната роля във филм по някой от африканските разкази на Хемингуей.
Привършихме закуската си, отидохме до гишето на Британските презокеански авиолинии и аз купих два еднопосочни билета до Йоханесбург за седем и половина. Когато ни призоваха на борда, забелязах Хемингуеевия герой да крачи по асфалта към изхода с останалите пътници. Озърнах се за човека с базедовите очи, но той като че беше изчезнал.
Кацнахме на летище „Ян Смит“ в Йоханесбург по обед. На борда се качи напет дребен мъж, поиска ни учтиво удостоверенията за ваксинация и връчи на всички по една митническа декларация, в която трябваше да обявим дали не носим огнестрелно оръжие, отровни вещества, домашни животни, книги, списания и литература… Зад контролно-пропускателния пункт яки мъжаги с румени лица, облечени в къси бели панталони и кафеникави чорапи до коленете, преглеждаха паспортите и багажите с глуповато старание. Видях как една привлекателна жена на средна възраст посреща Хемингуеевия тип зад бариерата и свенливо го целува, а някакъв африканец отнасяше багажа му към една американска кола. Докато ги гледах ги как заминават, не можех да измисля задоволително обяснение, защо му е било нужно да сменя самолетите при транзитен полет и да удължава пътуването си с два-три часа. Разбира се, не беше изключено някакво съвсем невинно обяснение: може би е трябвало да се срещне с някого в Найроби или да изпрати бързо съобщение; жена му е чакала полета на Британските презокеански авиолинии, а той се е качил на швейцарския самолет просто от разсеяност. Но все пак защо му е трябвало да чака в Найроби вместо в Йоханесбург?