Чувствах се неспокоен, но реших да не споделям подозренията си с Татана, докато не придобия някаква увереност. Отведох я на гишето на Мадагаскарските авиолинии (тук ги наричат „Мад Еър“[48]). Те предлагаха три пъти седмично полет до Тананарив, столицата на Мадагаскар. Излезе ни късметът, същия ден следобед имаше самолет.
На борда на каравелата на Мад Еър ни посрещнаха с „добре дошли“ две руси южноафрикански стюардеси и младичък стюард, напомнящ капитан на училищен отбор по крикет. Повечето от пътниците бяха мълчаливи зализани индийци с безукорни костюми на бизнесмени и индийки с изящни сарита. В Дърбан самолетът почти се опразни. Качиха се неколцина французи на средна възраст и един дебел африканец с бял костюм и златни пръстени на почти всички пръсти. Смени се и екипажът: явиха се две пищни африкански стюардеси с яркочервени устни и коси, събрани на кок и вързани с шарени копринени кърпи, както и един черен стюард, който поднесе на дебелия негър бутилка шампанско в същия миг, когато самолетът се отлепи от пистата.
Два часа по-късно се приземихме на летище Итаво в Тананарив. Дебелият негър слезе пръв, изпратен с поклони. Той мина покрай усмихнатите митничари и служители от контролния пункт, без да им покаже какъвто и да било документ. Нас обаче не приеха така сърдечно. Един блед мадагаскарец с полинезийски очи и липсващо копче на униформата нашари паспортите ни от горе до долу с печати.
Преди да напуснем летището, си купихме билети до остров Реюнион: самолетът от Париж излиташе на другата сутрин. После взехме едно раздрънкано такси до Тананарив. Минахме през блата и хилава джунгла: тук-там се виждаха порутени тенекиени къщички, ниски тухлени постройки, сиви вили. Накрая зърнахме гарата — късно бароково здание със статуи на херувими и полуголи девици.
Таксито ни остави пред отсрещния хотел. В него беше горещо и мрачно. Подовете бяха дървени, а стените — каменни и високи; от таваните висяха вентилатори, които работеха с шум, напомнящ разбиващ се прибой. Прозорецът ни гледаше към гаровия площад и аз известно време наблюдавах няма ли някоя друга кола да спре там. По пътя от летището видяхме доста коли, но сега нямаше нито една от тях. Ако се съдеше по тишината в хотела, само от време на време нарушавана от простенването на някоя стара канализационна тръба, ние като че ли бяхме единствените гости.
Дългите часове полет ме бяха довели до приятна еротична възбуда. Затворих капаците на прозорците, заключих вратата и в полумрака повалих Татана по гръб напряко на леглото, разкъсвайки роклята ѝ, сякаш беше някаква опаковка. Тя се опита слабо да протестира, на аз смъкнах пликчетата ѝ и разголих гърдите ѝ, мачкайки ги с ръце. Притиснах я към леглото, ноктите ѝ се забиха в гърба ми, а мускулите ѝ се свиха около мен и ме изцедиха до сухо за по-малко от минута. Строполих се върху нея и усетих тежкото ѝ дишане. Вентилаторът равномерно облъхваше със силни струи въздух телата ни.
Събудих се на свечеряване. Попитах на рецепцията дали не са ни потърсили, но негърчето се усмихна учтиво и каза, че никой не е питал за нас. След това се разходихме по главната улица, която беше широка колкото Шанз Елизе, с безкрайни редици кафенета и ресторанти със стъклени фасади от двете страни. В края на главната улица имаше терасовиден английски парк, напомнящ пчелна пита, към който водеха множество тесни стръмни улички. Украсеният със статуята на Волтер парк завършваше пред мрачните стени на кралския дворец, построен от кралица Ранавалона I, за която се говореше, че по време на четирийсет и шест годишното си управление е изяждала всяка седмица средно по един човек. Днес дворецът е резиденция на президента.