Бяхме отпуснати и потни и се пъхнахме в един ресторант с климатична инсталация, където ядохме зле приготвен пастет и бифтек с пържени картофи. Никой не ни следеше, не забелязах нито една позната или подозрителна физиономия, а местният вестник „Журнал Малгаш“, издаван на френски, не споменаваше нищо за „Дневниците на Берия“.
Боингът на Ер Франс започна да се снишава над Реюнион в десет и петнайсет на другата сутрин. Единственото, което успях да забележа през прозореца, беше масата на една тъмнозелена планина, набраздена с вулканични цепнатини и чезнеща в облаци, обгърнали острова като къделя влажен памук.
Решението, което ни докара чак дотук, беше взето след дълги, мъчителни и понякога несериозни препирни през ранните утринни часове, прекарани в цюрихската стая на Борис. Първата и най-проста идея бе да идем някъде в Централна или Южна Америка, но аз обърнах внимание, че като се изключи Чили, една по принцип марксическа страна, в останалата част от Латинска Америка ЦРУ държи нещата в свои ръце.
След това обсъдихме неутралните страни и съответните данъчни закони — включително и самата Швейцария, докато Борис ме убеди, че в нея съветската тайна полиция е извършила повече политически убийства откъдето и да било другаде извън комунистическия блок. Тогава предложих Швеция, върху която Борис наложи вето поради законовите ограничения на употребата на алкохол. Малта не привлече никого от нас, а Бахамските острови са прекалено близо до Щатите, за да разчита човек на спокойствие. За арабските страни не можеше да става и дума, тъй като Татана беше с израелски паспорт; Индия и Цейлон поддържаха прекалено приятелски отношения със Съветския съюз, в Далечния Изток ЦРУ също плуваше в свои води.
Накрая остана Африка или по-точно Бяла Африка. Татана настояваше за такъв вариант, защото искаше да види дивия живот. Но аз имах подозрения, че независимо от всичките си богоугодни протести срещу апартейда правителството на Съединените щати тайно се отнася към бялата република с уважението, дължимо на един от стълбовете на западната икономика. Освен това и там вездесъщото ЦРУ вероятно би постигнало без особени затруднения екстрадирането на трима нежелани чужденци.
Родезия беше по-обещаваща. Спомних си неотдавнашния случаи с един английски бизнесмен, осъден условно на двайсет години и изгонен заради шпионаж в полза на ЦРУ. От друга страна, родезийските служби за сигурност безспорно можеха достойно да премерят сили с КГБ. Но пък на мен ми се мярнаха смразяващи видения за коктейли и приеми с мъже, нагиздени в пищни блейзъри, които разговарят за крикет и ръгби, докато жените им бъбрят за сутрешната партия бридж. В Даркист Съри, заявих аз, с храна не по-различна от тази в някой лондонски пансион, и това се оказа достатъчно, за да разпростре ветото на Борис и върху Родезия.
Тогава ме осени вдъхновение. Сетих се за Мадагаскар — непознат и достатъчно див, но озарен от френската цивилизация, — а в следващия миг умът ми ме пренесе още по на изток, отвъд Индийския океан, до малкия остров Реюнион. Формално той все още представляваше част от територията на Франция, но такава, където французите, които не се чувстват много удобно в родната Франция, могат да намерят относително спокойствие, необезпокоявани от прекалено ревностното внимание на правосъдието. От гледна точка на нашите цели, островът предлагаше няколко важни преимущества. Френското разузнаване, SDECE, беше известно с нежеланието си да координира дейността си с други служби, освен ако това не носи някаква непосредствена изгода. Това се отнасяше особено за американците след неотдавнашния наркоскандал, при който френското разузнаване бе обвинено, че е провело грамадна операция по незаконен внос на хероин в Щатите. В същото време SDECE без съмнение би отстоявало свои собствени позиции по отношение на КГБ. Островът беше достатъчно отдалечен — подозирах, че повечето хора във Франция едва ли някога са чували за него — и същевременно предлагаше удобствата на цивилизацията: френска кухня, което удовлетворяваше Борис, и френска парична система. Отстоеше само на няколко часа полет от Южна Африка и Родезия, имаше пряка въздушна линия до Париж. И стана, така че, в крайна сметка избрахме Реюнион.
На другия ден след заминаването на Малори и Татана, Борис Дробнов реши да се отдаде на едно гастрономическо приключение, без съмнение последното за един дълъг период — макар точно в този момент да не можеше да прецени точно колко дълъг.
Имаше само едно място, достойно за неговия изискан вкус: „Ла Пирамид“ във Виен, южно от Лион. Заведението беше с три звезди по скалата на „Мишлен“ и Борис беше убеден, че там се сервира най-вкусната храна в света. Сутринта му върнаха паспорта от южноафриканското консулство и му съобщиха, че чакат потвърждение на визата му от Претория и че незабавно ще му се обадят в хотела, щом пристигне. Швейцарската и френската виза на Борис му бяха позволили да пътува много през последните три месеца. Той си бе запазил маса от предишната вечер и взе сутрешния влак за Лион, а после такси до Виен. Ресторантът се намираше в една сляпа уличка недалеч от Рона. Борис прекрачи прага му, обзет от скромното вълнение на пианист, който излиза на сцената за първия си концерт. Знаеше наизуст менюто и беше репетирал поръчката, която изрецитира високо с ужасен френски на келнера: половин бутилка Тетингер от 1943 година, последвана от Шато Грийе, 1955; truite farcie au porto, volaille de Bresse en vessie[49], ягоди с кирш и за завършек, отбрани пасти. Той пристъпи към храненето бавно, разточително, вкусвайки с наслада всеки залък. Към края на обеда завърза разговор с някакъв американец през две маси, който също обядваше сам. Вече сит и напоен, Борис го покани да пийнат по един коняк. Американецът се казваше Гейвин Каски и бе писател, току-що завършил последния си роман и решил да отпразнува събитието.