Борис премига и се опита да фокусира погледа си. По снега навън се виждаха плътни сенки, които се изнизваха много бързо край тях и по посоката им той разбра, че слънцето е зад тях и че самолетът лети на изток.
Той погледна часовника си и почувства, че го облива пот. Беше почти седем вечерта. От колко ли време летяха? Един, два часа? Опита се да си спомни последните мигове — дървета, късно следобедно слънце… В устата му горчеше, стомахът му бе подут и натежал. Курс на изток от Франция: Швейцария, после Австрия. Ако това беше Австрия, значи не му оставаше много време.
Летяха ниско, опасно ниско, което би могло да означава само едно: че избягват радарите. Отпред, срещу мъжа с шлемофона, имаше един тъмносин купол от плексиглас. Планините постепенно оставаха назад. Той усещаше студ по цялото си тяло. Опита се да се освободи от предпазния колан, а Каски каза:
— Стой мирен и нищо няма да ти се случи.
Трябваше му един миг, за да осъзнае, че мъжът бе произнесъл това на руски. Борис реагира панически, замахвайки настрани и насочвайки ръба на дланта си към сънната артерия на мъжа. Вместо нея улучи някаква кост, а в това време лявата му ръка се мъчеше да разкопчее предпазния колан. Само че нещо не беше наред: имаше някаква специална кука, която пречеше на колана да се отвори. Каски го удари два пъти. Главата на Борис се отметна към седалката и той усети, че по брадичката му потичат кръв и сополи.
— Искам да отида до тоалетната — прошепна той, също на руски.
— Стой си на мястото — отвърна мъжът.
— Ще се изсера в самолета — каза Борис, после изкрещя на руски към пилота: — Ще се изсера върху седалките на хубавия ви самолет!
Мъжът изглежда не чуваше. Руснакът, който се бе нарекъл Гейвин Каски, мина отпред и каза нещо на пилота, който махна за момент шлемофона, хвърли един поглед назад към Борис, кимна и като се пресегна през седалката, подаде на руснака автоматичен пистолет с рязана цев.
— Ако не стоиш мирен — каза Каски, обръщайки се назад към Борис, — ще стрелям в капачката на коляното ти, така че да не можеш да ходиш след това.
— Ти си копеле.
— Знам. Освен това съм аматьор, точно като теб, Дробнов. Така че нека се опитаме да се отнасяме с уважение един към друг. — За момент в гласа му прозвуча искрена обида, макар че широкото заплашително дуло на пистолета продължаваше неотклонно да сочи към лявото коляно на Борис. — Наистина ли ти се ходи до тоалетната? — попита той.
Борис преглътна и кимна. Гадеше му се и вече нямаше нужда да се преструва, че не може да стиска. Каски се наведе надолу, като поддържаше дистанцията, почти без да отмества пистолета, и със свободната си ръка направи нещо на закопчалката на колана на Борис. Тя изщрака и се отвори, а той се отдръпна назад, докато Борис се изправяше със залитане.
— И остави вратата открехната! — извика руснакът.
Точно в този момент подът се наклони и Борис политна напред, вкопчвайки се в ръба на една от задните седалки. Шумът на двигателите се бе променил и неговото тежко тяло се люшна встрани, като се блъсна в тънката стена на корпуса. Пилотът извика през рамо:
— След четири минути сме оттатък!
Подът се наклони още повече и Борис повърна. Цялата му нервна система бе въстанала срещу този натрапчив ужас, който се бе мяркал като упорит кошмар в съзнанието му през последните единайсет години: картината на завръщането му в ръцете на комунистите. И сега това се бе случило или щеше да се случи след четири минути.
Той осъзна тъпо, че червата му са се изпразнили. Почувства се опустошен и му призля: искаше да припадне, да умре — дори с риск да получи куршум в капачката на коляното. Всичко друго, само не и това. Руснакът с пистолета не бе помръднал. Борис се обърна и видя, че се е облегнал върху вратата. На нея имаше надпис на френски: „Gardez la poignée toujours à DROITE. Pour ouvrir tournez à GAUCHE“[50]. Само някаква частица от съзнанието му възприе написаното, но това беше именно онази частица, която сега бе под властта му. Съвършено съзнателно той стисна дръжката и с всичката си останала сила я завъртя наляво. Секунда по-късно вдлъбнатият щит поддаде навън под тежестта му и с рева на въздушната струя тялото му изчезна в ледената хлъзгава вихрушка.
Репортажът на Малори
Летище „Гийо“ се намира извън Сен Дени, столицата на Реюнион, и е много модерно, много френско: полицаите в тъмносини униформи и спретнати бели тюрбани бяха чернокожи креоли, а мъжът, който подпечата паспортите ни, говореше френски без акцент. Приятна французойка с рижа коса ми обмени 200 долара в африкански франкове, а друго момиче в туристическото бюро — блондинка и още по-хубава — ни даде под наем симка с гюрук и ни тикна в ръцете купчина брошури и карта на острова. Той имаше яйцевидна форма с тясна крайбрежна ивица. Вътрешността му, дори по оцветените контури, изглеждаше дива и заплашителна: зад веригата от вулканични масиви, които се извисяваха от самия бряг, се виждаха три тъмни кръга. Момичето ни обясни, че това са огромни праисторически кратери, наричани циркуси, като най-високият от тях достига 3000 метра. Вътре в тези кратери има малки градчета и селца, залепени за стените от лава. Някои от тях били много красиви, каза ни момичето, а най-известното, Силаос, се намирало на повече 2000 метра и при ясно време оттам се виждал целият остров.