Тя продължи да ни показва картата, сочейки в долния десен ъгъл едно жълто петно с нещо като червено око в центъра. Това беше активният вулкан на острова, заобиколен с пустиня от лава.
— Това е една прочута гледка — каза тя и ни се усмихна ослепително.
Искаше ми се да си поговоря още с нея, но забелязах, че Татана се мръщи нетърпеливо, затова се ограничих да попитам за хотел. Момичето ни препоръча „Бугенвил“, в центъра на града, и ни поведе да ни покаже колата. Пътьом си купих „Фигаро“, току-що доставен със самолета от Париж, както и последния брой на „Тайм“, в който видях, че „Дневниците на Берия“ отново са начело в списъка на бестселърите.
Симката чакаше отпред със свален гюрук. Момичето засече километрите, пожела ни щастливо прекарване и ни отправи отново една прекрасна усмивка, на която отвърнах. Татана само кимна и се качи в колата.
— Ти флиртуваше с това момиче — каза тя, докато излизахме през портала на летището.
Аз се усмихнах, стараейки се да прикрия удовлетворението си. Самата мисъл, че Татана би могла да ревнува — особено по такъв дребен повод — би била невероятна преди месец.
— Тя флиртуваше с мен — пошегувах се аз. — Мисля, че аз се държах доста сдържано.
— Тя ни изнесе цяла лекция за острова, без да е екскурзовод.
— Беше ми интересно да науча толкова много неща, особено след като смятаме да останем тук известно време.
— Ще имаме достатъчно възможност да го опознаем сами — хладно каза тя.
След това грабна вестника и демонстративно се зачете, въпреки силното насрещно течение.
Карахме по широкия крайбрежен път, с океана от едната страна и плантации със захарна тръстика от другата. Мяркаха се вили зад добре поддържани градини, дъсчени бараки, кал, голи деца, пожълтели комунистически плакати, креолски регулировчици с бели палки, други креоли, които си пиеха аперитива под ярките навеси на кафенетата. Стигнахме до градския център, спретнат и бял, с редици палми край брега на океана и бликащи фонтани по площадите. Ако не бяха черните плажове и черните лица, можех да помисля, че съм в някое от непохабените градчета из Ривиерата.
Канех се да спра и да попитам как да стигнем до площад Бугенвил, когато Татана остро извика нещо на руски, след което простена:
— О, господи! Господи!
Тя се наклони цялата напред, стиснала вестника толкова силно, че щеше да го скъса. Аз ударих рязко спирачки, след което се наложи да изтръгна вестника от пръстите ѝ, докато тя се разрида истерично.
Веднага го видях, в кратките новини:
Човек пада от самолет.
Снощи край Гатендорф, югоизточно от Виена, до австро-унгарската граница, е намерен труп. Предполага се, че мъртвият е паднал от частен самолет. Установена е самоличността му: Борис Дробнов, руски емигрант, живеещ в Мюнхен. Полицията търси за разпит д-р Феликс Радин, австриец, собственик на малък самолет, които е излетял вчера в 16:20 часа от едно летище край Лион.
Прочетох го два пъти, след това ми се наложи да стисна главата си между коленете, за да не повърна. Татана продължаваше да плаче и да стене, закрила с длани лицето си, а сълзите ѝ се процеждаха през пръстите и се стичаха по ръцете ѝ. Бях прекалено зашеметен, за да кажа нещо. Единственото, което бях в състояние да измисля, бе, че са го хванали по някакъв начин и той е предпочел да се самоубие, но не и да се остави да го върнат. Той трябва да се е самоубил. Съществуваха толкова други, по-чисти начини да го премахнат, вместо да го хвърлят от някакъв частен самолет, без дори да му вземат документите за самоличност. Горкият Борис! Горкият, проклет Борис! И аз си спомних с горчивина как се бях опитвал да го предпазя — с аргументи, с молби, дори със заплахи — и как единственото, което получих, бе една цепнатина на главата от някаква кана с диви маргаритки. Помислих си за огромното мъртво тяло на Борис, проснато натрошено някъде близо до минните полета и танковите заграждения на Желязната завеса.