Имаше и подробна биография на Борис, която съдържаше повече неща, отколкото дори и най-настървената вестникарска хрътка би могла да изрови за толкова кратко време: материалът не беше подписан и аз разпознах услужливата ръка на ЦРУ. Моето име никъде не се споменаваше, макар да бе посочено, че по всяка вероятност Дробнов е имал поне един съучастник. Статията завършваше с резюме на интервюто на Татана в лондонския вестник. Бяха се свързали и със Сай Мъскин, но той отказал да коментира, а в отделна дописка от Ню Йорк се съобщаваше, че заедно с още няколко шефове на „Бърн Хирш“ той се намирал под полицейска охрана.
Аз върнах вестника.
— Поредната сделка — казах и мъжът, наречен Вангер, се усмихна.
— Така е, господин Малори, наистина става въпрос за сделка. Но това ще трябва да е само наша игра.
Аз разперих ръце и повдигнах рамене, докато жената оставяше на масата кафето ми.
— Най-добре е от самото начало да си изясним едно — каза Маклийн. — Ние работим за федералното правителство на САЩ.
— Никога нямаше да се сетя — измърморих аз.
Маклийн се усмихна и продължи с тихия си глас.
— Видяхте какво се случи с вашия приятел Дробнов. Водели са го обратно, за да го принудят да изплюе камъчето. След като изтърваха него, ще насочат вниманието си към вас. А ние случайно знаем от доста надежден източник, господин Малори, че те са били едновременно по следите на Дробнов и по вашите. За жената не сме сигурни, но ако са следвали същата диря като нас, не би трябвало да са много далеч.
Аз продължих да мълча.
— Трябва да ви призная обаче — добави Маклийн, като наклони тясното си сбръчкано лице и едва чуто се изсмя, — че с вашия номер да долетите тук през Йоханесбург и Тананарив за малко не ни преметнахте. Все още не знаем как се справят ония, но в Южна Африка руснаците са доста притеснени. Ще им трябва известно време, за да се ориентират… Но ще го направят със сигурност. И тогава вие ще имате нужда от приятели.
— Искате да кажете, че би трябвало да се отнасям към ЦРУ като към приятели? — попитах аз, духайки парата от кафето си.
Двамата ме съзерцаваха търпеливо.
— Погледнете на нещата така — рече Маклийн. — Вие и момичето сте сами. Фактически в момента вие вероятно сте двете най-самотни същества в цялото Южно полукълбо.
— Не сме дошли, за да ви задържаме или да ви преследваме — намеси се Вангер. — Не ни интересува юридическата страна на нещата. Възможно е да ви се забрани достъп до Съединените щати за няколко години, но дори и това бихме могли да уредим, стига да не ни подведете.
Маклийн отново взе думата:
— Ето каква е сделката, Малори. Вие ще ни разкажете писмено как сте извършили фалшификацията на „Дневниците на Берия“. С всички подробности, от самото начало: пътуването до Будапеща, клетвената декларация от унгареца, изповедта на момичето пред лондонския вестник. Всичко. И ще повторите това публично пред пресата. В замяна ние ви гарантираме, първо, непосредствената безопасност, както и защита срещу евентуално преследване впоследствие и, второ, че ще накараме Държавния департамент да се опита да постигне споразумение с Москва да озаптят копоите си. Запомнете: щом веднъж си признаете, руснаците ще загубят интерес към тази проклета история, както ни се иска и на нас. Единственото, което желаят всички, е да се сложи капак и тя да бъде забравена.
Докато слушах, се почувствах като пациент, на когото лекарят току-що е казал, че в края на краищата болестта му не е неизлечима. Разбира се, двамата можеха и да блъфират, но нещо ме караше да им се доверя: вероятно просто нуждата да се доверя на някого, който и да е той. А Маклийн и русокосият му приятел изглеждаха опитни, почтени и надеждни. Мина ми през ум, че при всички случаи е по-добре да заложа на тях, отколкото да кисна с Татана, без приятели, на този вулканичен остров.
— Ще ви кажа истината — проговорих най-после, — аз самият си мислех да направя нещо такова. Да отлетя за Йоханесбург и да се предам.
— Стойте по-далеч от Йоханесбург — каза Вангер. — Кротувайте засега тук. Хората от КГБ са стигнали тъкмо до Йоханесбург и слава богу, засега следата нататък изглежда им се губи. А ние сме казали на южноафриканците да слагат ръка върху всеки, който се заинтересува от списъка на пътниците на Ер Мадагаскар до Тананарив през последните дни.
— Само че се махнете от този хотел — каза Маклийн. — Прекалено централен е, прекалено очебиен. Идете в някое затънтено кътче. Има едно място, наречено Силаос, горе на вулкана. Там има хубав хотел с плувен басейн, идеален курорт. Може би ще се наложи да прекарате няколко седмици, докато изгладим нещата.