— Вие ще останете ли?
— Единият от нас — каза Вангер. — Няма да ви оставим сами, бъдете спокоен.
— Само при едно условие — казах аз. — Ако напиша всичко това за вас, искам да запазя авторските си права. С други думи, искам да направя опит да го продам.
Гласът на Маклийн стана твърд:
— Не смятате ли, че вече сте продали достатъчно?
— Вижте — казах, — аз ще направя самостоятелна сделка, за да се разплатя с „Бърн Хирш“, ако те ми гарантират приличен аванс за истинската история. Бихте ли могли да ми помогнете?
Маклийн понечи да се усмихне.
— Аз не съм литературен агент, Малори. И на ваше място не бих хранил илюзии, че в „Бърн Хирш“ изпитват особено топли чувства към вас. Но ако двамата с момичето върнете своя дял от парите, тогава всичко ще стане много по-лесно и за вас, и за нас. — Той кимна тържествено, след което добави: — Между другото, вие бихте се чувствали по-добре с нови паспорти, поне докато отмине най-лошото. — Той ми подаде два чисто нови британски паспорта. — От сега нататък използвайте тези. С малко късмет следата може да се заличи.
Моят беше на името на Ричард Гленвил Форсайт, търговски пътник, роден в Бромли, Кент, през 1935 година. Снимката ми бе взета от обложката на последната ми книга, имаше дори входящи и изходящи печати от летище Коантро, Женева, както и печат от граничния пункт тук, на летище Гийо. А Татана бе вписана като госпожа Лаура Форсайт, по баща Малтини, домакиня, родена в Милано през 1940 г. Нейният паспорт съдържаше същите входящи и изходящи печати, като и двата паспорта бяха издадени от Форин Офис преди шест седмици и половина и важаха за десет години. Снабдени бяхме и с необходимите свидетелства за ваксинация против холера и дребна шарка, издадени от швейцарското министерство на здравеопазването в Женева. Единственото, което липсваше, бяха подписите ни.
За малко да ги попитам как са успели да направят това за толкова кратко време, едва ли за повече от двайсет и четири часа, но реших, че въпросът ми би бил наивен, а и малко нагъл. Насреща си имах истински професионалисти. Нещо повече, те ми предлагаха — в случай че бяха почтени — тъкмо сделката, за който се молех, откакто прочетох за смъртта на Борис.
Когато станахме, Маклийн ми подаде една визитна картичка. На нея пишеше: Мишел Друе Льомон и сие. Навигация, Франция — Африка АД. Следваха два адреса и телефонни номера в Сен Дени и в Сен Пол.
— Това е вашият човек за връзка — каза той, — в случай че нещо се обърка и искате да се свържете с някого от нас.
Никой от двамата не се усмихваше.
— Ние ви се доверяваме, защото не ви броим за мошеник, Малори. Ако искате да живеете, при това на свобода, трябва и вие да ни се доверите. Опитате ли се да побегнете, дори с тези нови паспорти, скоро ще се уверите, че няма да стигнете далеч.
— Ще ме предадете на руснаците ли?
— Няма да има нужда да го правим — каза той. — Просто ще ги оставим да ви пипнат. Това ще им отнеме известно време, но няма начин да не успеят. Ние сме последните, които биха си позволили да подценяват Противника.
Внезапно ми хрумна подозрението, че е възможно това да е най-удобното разрешение за тях: връчват ни нови паспорти, след което уведомяват КГБ и ги оставят да свършат черната работа, измивайки по този начин ръцете на ЦРУ. Но както казваше Маклийн, ако не исках да свърша като Борис, нямах друг избор, освен да им се доверя.
— Е, желая ви успех — каза Тед Вангер.
— И не се тревожете — добави Маклийн. — Стойте си спокойно и кротувайте. Запомнете, хотел „Белвю“ в Силаос.
Този път си стиснахме ръцете.
След като си заминаха, аз се качих горе и събудих Татана. Разказах ѝ за двамата посетители и тя изпадна в ярост.
— Защо не ме повика! — изкрещя тя. — В края на краищата аз съм натопена колкото и ти!
Опитах се да я успокоя, но тя по принцип се събуждаше с лошо настроение и аз реших да я запозная с условията на Маклийн постепенно, на малки порции. Доколкото бях успял да я опозная, тя нямаше да се откаже от тези 300000 долара без борба. Дадох ѝ новия паспорт, казах ѝ да се подпише в него и да не забравя, че сега се казва Лаура Форсайт и е моя съпруга — след което я уверих, че срещата във фоайето на хотела е била съвсем приятелска.
Тя влезе в банята, като мърмореше недоволно през вратата — защо трябва сега да си чупим краката от бързане — и аз ѝ креснах, че следобед времето се разваля.
Половин час по-късно излязохме от хотела. Небето все още бе чисто, слънчевите лъчи играеха по океана с диамантено великолепие и изпълваха улиците с ярки, болезнени отблясъци. Успях да купя два пакета машинописна хартия, преди да затворят магазините, обяснявайки на Татана, че докато стоим затворени там, смятам да започна работа над нова книга.