— Наименованието на стоката — повтори той. — О, да. Нещо… — той се поколеба, търсейки английската дума.
— Неангажиращо — каза Детвайлер и Грегъри енергично кимна.
— Струва ми се — обади се Мъскин, — че би било разумно да се доверите изцяло на господин Детвайлер, Джон.
Адвокатската практика навярно бе преситила Детвайлер от подобни сложни сделки на чужденци. Но мотивът на Мъскин бе друг. Той искаше още повече да привлече швейцареца на своя страна, тъй като въпреки всичко нямаше пълна вяра на Грегъри. Грубото кратко нравоучително слово на Мъскин за това, че издателите не обичат холандските разпродажби, си беше до голяма степен блъф: той бе наясно, че повечето големи издателски къщи на Запад сигурно охотно биха участвали в евентуално наддаване за дневниците на Берия. Детвайлер без съмнение също го знаеше, но пък в негов интерес беше сделката да приключи колкото може по-бързо.
Грегъри се мотаеше из стаята, сплел длани в щръкналата си коса.
— Нужно ни е заглавие, което да не е по никакъв начин двусмислено — каза Мъскин. — Имам предвид за договора. Над издателското заглавие можем да помислим по-късно — той погледна към Детвайлер. — Името на автора трябва да се спомене. Аз предлагам нещо просто. Защо не „Лични документи на Берия“? — Докато говореше, той наблюдаваше Детвайлер, но лицето на адвоката отново не издаде нито изненада, нито интерес. Мъскин се обърна назад към Грегъри. — Ако, разбира се, го приемате, Джон…
— Чудесно е, едно наистина пазарно заглавие. То ще ви донесе добри пари, мистър Мъскин.
— Е, щом възнамеряваме да заложим на него три милиона долара, надявам се да е така! — откликна Мъскин, обръщайки се към руснака със самодоволната усмивка на познавач.
Детвайлер прочете договора с бързо професионално око. Той зададе няколко въпроса, но адвокатите на Уитмор не бяха оставили никакви празноти и накрая швейцарецът беше удовлетворен. Той подаде договора обратно на Мъскин, който го нареди до останалите три екземпляра върху масичката за кафе. След това седна и се усмихна на Грегъри.
— Така! Сега останалата част от стоката.
Руснакът кимна. Детвайлер влезе в спалнята и се върна с едно куфарче, от което извади пакет, увит в кафява хартия.
— Желаете ли да видите съдържанието?
Мъскин сви рамене.
— Само заради протокола.
Грегъри скъса лепенките, разтвори кафявата опаковка и показа на Мъскин грубата пожълтяла хартия на вече познатия неразбираем ръкопис, избеляла и разграфена на две, тук-там с поправки с молив.
— Не бихте ли желали първо да ви го преведем?
Мъскин се изсмя:
— Мисля, че на този етап ще трябва просто да се доверя на думата ви. Той вдигна купчината листа, както си беше с опаковката, и я сложи в куфарчето си. След това се облегна назад и извади една златна писалка. — И така подписите, господа.
Подписаха последователно — Мъскин, Грегъри, после Детвайлер: първо горния екземпляр с червена лента, след това трите копия на по-тънка хартия, които подписаха в същата последователност. Мъскин си отбеляза, че Грегъри изписва прекалено четливо името си за нормален подпис.
Когато приключиха, руснакът предложи нова бутилка шампанско. Мъскин погледна часовника си. Беше почти един.
— Не искам да прозвучи грубо, Джон, но трябва да обядвам с един от нашите автори, който живее край езерото. Вече закъснявам! — Докато говореше, ръцете му бързо събираха договорите, като оставиха един екземпляр за Детвайлер. — Нали ще ме извините? И не мислете прекалено лоши неща за нашите груби американски делови нрави: всъщност всички ние сме меки и нежни като ангели! — Той протегна ръка. — Беше ми приятно да поработим с вас, мистър Грегъри.
От креслото си, разположено срещу асансьорите във фоайето, Жадо видя излизащия Мъскин, но не направи никакъв опит да го последва. Указанията бяха да се увери, че първият обект, Мъскин, е провел срещата си с Детвайлер в „Отел Дьо Лак“ във Веве. След това трябваше да поеме наблюдението на другия обект, който се бе качил в апартамента на Детвайлер половин час преди пристигането на първия. По уговорка с управителя служителят на рецепцията щеше да го информира незабавно за появата му.
Жадо чакаше вече час и четирийсет минути, когато Грегъри най-сетне се показа. През това време преследвачът бе инструктирал служителя на рецепцията да засече всички телефонни обаждания от и до апартамент 334. Бяха общо две, и двете до Цюрих. Жадо провери в службата си в Женева и научи, че това са домашният и служебният номер на Детвайлер.