Чухме гласа на П. от магнетофоните, почти нечленоразделен, когато изкрещя:
— Коя си ти?
А тя отвърна, без да спре да свири:
— Другарю Поскребишев, аз съм вашата нова съпруга, изпратена ви като новогодишен подарък от другаря Берия, с поздрав от службите за сигурност.
О, беше наистина красиво! Чухме как П. се разрида като дете — а после момичето ме информира, че той всъщност паднал на колене и започнал да скубе оскъдната си коса! Изглежда в този момент е бил напълно изкукал, защото дъртият сплетник май наистина обича жена си.
На следващия ден го освободихме от нещастието му. Аз го извиках на Лубянка[10] и лично го приех в кабинета си. Казах му, че жена му е прекарала приятно времето си, настанена в една от най-хубавите килии в старото крило, с голям прозорец, с изглед към двора. Казах му, че може да си я прибере, при което той отново се разрева, още преди да го изхвърля навън.
Репортажът на Малори
Денят започна както обикновено. Събудиха ме новините по Би Би Си на руски, като почти нищо не се чуваше през бученето и пиукането на съветските заглушители, чийто обхват стига чак до Мюнхен.
Борис Дробнов, моят руски съквартирант, вече трополеше из малката кухничка, докато си приготвяше закуска от черен чай, кървавица и две сурови яйца, разбити във винена чаша с добавка от сос „Форсестер“, както и чаша перцовка.
Докато лежах в задната стая, горе-долу с размерите на голям долап и почти толкова тъмна, усещах нещо като махмурлук, макар да бяха изминали повече от пет месеца, откак за последен път близнах алкохол. Оставаха точно две седмици до изтичането на шестмесечния ми договор с радио „Свободна Европа“.
Името ми е Томас Малори. По времето на въпросните събития бях на трийсет и седем години, с диплома от факултета по съвременни езици на Кингс колидж в Кеймбридж, с пет издадени романа, краткотраен бурен брак и скромна, но обещаваща кариера като журналист на свободна практика. В момента имах 450 долара спестявания от работата ми в РСЕ, отдавна просрочен кредит в банката ми в Лондон, петгодишен „Ситроен DS 21“ с рибешки очи и никакво постоянно обиталище, като изключим клетката, в която лежах сега и която Борис великодушно назоваваше „Гостната на Сталин“.
Тази сутрин той закъсняваше с кафето ми. Когато предаването завърши, го чух да ругае под нос на руски, след което до ушите ми стигна тракането на неговата „Оливети“. Когато най-после се появи пред мен, държеше в ръка два листа и гледаше гневно.
— Том, прочети това. Отново го е направило, копелето му с копеле! — каза той и тикна под носа ми един от листовете.
Беше отпечатано на машина писмо на немски върху бланка на Имоти Мансхолд, Мюнхен. Зачетох:
Уважаеми господин Дробнов,
Вчера, докато бяхте на работа, инспектирах ап. C, на Елизабет щрасе 25, чиито наемател сте вие. Установих, че жилището е в страшно занемарено състояние. Освен това количеството хартия, складирано в апартамента, представлява сериозна заплаха от случаен пожар. В случай че упоменатото състояние не бъде променено, ще трябва да си намерите друго жилище, без допълнително предизвестие.
С уважение:
Щом го прочетох, Борис ми подаде втория лист, на който беше написал в отговор на немски:
Господин Щолц,
Когато решите да се обърнете към мене цивилизовано, и аз ще ви отговоря по този начин.
— На твое място не бих се карал с него. Едно местене за теб ще бъде страхотно главоболие.
— Онова, което това тъпо германско говедо нарича „хартии“, са моят архив, библиотеката ми, всичките ми скромни средства за съществуване! — изрева той.
От горчив опит знаех, че да спориш с Борис е безполезна работа. Освен това донякъде съчувствах на хер Щолц. Апартаментът на Борис беше може би уникален — миниатюрна репродукция на космическия хаос в Русия. Имаше малко мебели, тъй като той не вярваше в постоянството на вещите, но за сметка на това всеки квадратен сантиметър от стените и една голяма част от подовете — в това число банята, кухнята и килерите — бяха покрити с книги, списания и жълтеещи вестници.