Моята стая беше до половината зарита с броеве на „Правда“ от последните десет години, а през цялото време от полиците се ръсеха хиляди вестникарски изрезки, напомнящи някакви странни повехнали растения. Единствените ценни предмети в апартамента, освен радиото му и пишещата машина „Оливети“ бяха една икона, старинна руска пишеща машина, голяма колкото касов апарат, с нещо като птичи скелет във вътрешността ѝ, някога принадлежала на екзекутирания съветски ръководител Лев Каменев, който я дал на бащата на Борис; освен това една оплескана с петна от чай мраморна масичка за шах.
Борис продължаваше да стои край леглото и да ме гледа намръщено. Беше нисък мъж с широко месесто лице и коса, която беше едновременно гъста и оредяваща, съвършено неподатлива за гребен или четка. Големите му изпъкнали очи, все едно топчета, набити под тежките клепачи, притежаваха обезпокоителна склонност: когато изпаднеше във възбуда, започваха да се въртят така, че се виждаше само бялото. Сякаш гледаш чифт яйца на дъждосвирец.
Беше извънредно силен физически, макар и много пълен — имаше плещи на миньор и бедра на борец. Носеше готови костюми от изкуствени тъкани, които вечно се разпаряха под мишниците и на чатала, увисваха като торби на коленете и на масивния задник. Потеше се обилно и макар че полагаше известни грижи за тоалета си, никога не изглеждаше свежо избръснат или напълно чист.
Трите му големи страсти извън съветологията (в която беше признат авторитет) бяха яденето, пиенето и комарът. В първото се отличаваше с ненаситна лакомия и изтънчен вкус, беше поносим готвач и вещ международен гастроном, който държеше пътеводител Michelin на нощното си шкафче и никога не тръгваше без него, където и да било, като често се задълбочаваше в задълбочено изучаване и кроене на планове за различни гастрономически приключения. Освен това редовно посещаваше разпродажбите на вина, откъдето мъкнеше съкровищата си, за да ги трупа под леглото си като златни кюлчета.
Третата му страст, комарът, не беше така безметежна. В началото, след като напуснал страната си (като избягал в Западен Берлин точно преди да вдигнат стената през 1961 г. от Източна Германия, където се озовал с някаква студентска делегация), той заминал за Щатите и спечелил немалко пари с четене на лекции, писане на статии и предоставяне на информация за ЦРУ. През последните три години, откак работеше за „Свободна Европа“ в Мюнхен, спестяванията му се бяха стопили под ръцете на крупиетата във всички по-големи казина на Западна Европа. За щастие, най-близкото до Мюнхен беше в Гармиш, където не го допущаха, защото веднъж повърнал върху колелото на рулетката. Според него причината за този инцидент било не преяждане или преливане, а „отвращението от вероломството на съдбата“.
По този повод Борис влязъл в конфликт с някакво виеше американско началство в РСЕ, когото заплашил със съд, защото онзи бил казал за него, че „светските му маниери са като на бабуин“.
Сравнението не беше безпочвено. Аз живеех и работех вече пет месеца в непосредствена близост с Борис и знаех, че не е човек, на когото се отдават светските маниери. Беше тромав, нетактичен и винаги настроен да спори агресивно. „Ако имаше палми във Варшава и негри в Прага, вие американците щяхте да отблъснете Червената армия чак до Урал!“ — изтърсил по време на някаква вечеря във Вашингтон, обръщайки се към домакина, някакъв сенатор, изявен либерал. Подобни изблици бяха още по-смущаващи, поради това че често бе трудно да се определи дали е пиян или не. Пиеше много, но имаше желязна глава и аз не си спомням някога да съм го виждал махмурлия.
При това липсата на такт не се ограничаваше само до отношенията му с непознати. Аз самият бях започнал да го опознавам и разбирам като всеки друг човек, но имаше моменти, когато и мен изкарваше от кожата. Питах се: след като Борис принадлежи към онзи един процент от руското население, което бе добре образовано, добре информирано и доста пътувало по света, какви ли трябва да са останалите деветдесет и девет! През петте месеца, откак живеехме заедно, се бях примирил с избухванията и сръдните му, с лошите му маниери на хранене, с отвратителните миризми, които изпускаше в тоалетната, с пиенето, рева и ръмженето му, с безкрайните спорове и оплаквания. Зад цялата тази славянска неразбория в крайна сметка се криеше един интелигентен, чувствителен и дори нежен характер, както и безумно верен приятел, когото бях започнал да обичам като свой по-голям ексцентричен брат — до такава степен, че независимо от комарджийската му страст му поверявах парите си до последното пени.