През тези пет месеца работехме в една и съща редакция на радио „Свободна Европа“ — една уж „независима“ организация със седалище тук в Мюнхен, която излъчваше предавания за сателитните страни в Източна Европа. Двамата с Борис бяхме „оценители на информация“. В моя случай това означаваше да изчитам всички сериозни западни вестници и списания и да правя всекидневна сводка за тяхното съдържание. Борис вършеше същото, но със съветската преса — една по-трудна задача, тъй като предполагаше както четене между редовете, така и внимателно проследяване на всевъзможни дребни факти, чието съпоставяне позволява да се направи подробен анализ на някое важно събитие, едва-едва загатнато в официалната съветска преса.
Така че получавахме американска заплата, но Борис определено не бе доволен, защото имаше чувството, че прахосва таланта си. Всички наоколо, с много по-малки знания и опит от него, получаваха повишения, в това число и нашият непосредствен шеф, Главният оценител — един весел глупав естонец, който през 1939 г. направил грешката вместо на Запад да избяга на Изток и прекарал за награда десет години в лагер.
Част от проблема на Борис се дължеше на самия него, на характерната му способност да дразни хората, особено американците от персонала — надути перковци със закопчани догоре ризи, които не желаеха да разберат славянския характер. Но пред него стоеше и една друга, по-коварна пречка. Баща му е бил изтъкнат учен по време на сталинския режим и още от детството си Борис е бил тъкмен за висок пост, което автоматично го правеше подозрителен в очите на по-фанатичните служители от РСЕ. На Борис не му беше лесно да обясни защо е отхвърлил охолството и властта за сметка на по-несигурните облаги на Запада: като студент в Московския университет се отвратил от безчестието, тъпотата и интелектуалната клаустрофобия на комунистическата система. Сега непосредственото и енциклопедично познаване на съветската действителност му даваше явно предимство пред домораслите съветолози, като тяхната завист и злоба се ожесточаваха още повече от факта, че повечето от тях никога не бяха стъпвали в комунистическа страна.
В онова мартенско утро двамата с Борис, без да знаем, се бяхме озовали на кръстопът — мъжката менопауза, която зове за радикални, дори революционни промени.
В осем и половина той ми донесе кафето, все още сърдит заради хер Щолц. В това време аз бях станал и се бях избръснал пред едно мътно, изпръскано с пяна огледало. Полях се с канче топла вода, тъй като нямаше душ, облякох онова, което минаваше за работното ми облекло — старо велурено сако, пуловер с поло яка и кафяви джинси, — глътнах две таблетки антидепресант, който вземах от осем месеца, и двамата с Борис излязохме. Отидохме до гаража на гърба на блока, където държах ситроена, и потеглихме през Енглишер Гартен към дългата сива сграда, прилична на кръст, разположена между една частна клиника и някакво строго секретно военно ведомство — седалището на радио „Свободна Европа“.
Същата вечер се заехме с разчистването на апартамента. Най-напред Борис обяви, че не бива да се пипат никакви книги или вестникарски изрезки. Западни списания отпреди година и повече подлежаха на изхвърляне. Възникна малък спор за старите броеве на „Правда“, които стояха в спалнята ми на три облегнати една на друга купчини, стигащи до тавана, и една четвърта, с току-що положени основи. Накрая се взе решение да изхвърлим всичките, с изключение на един-единствен брой — този от 23 ноември 1963 година с набързо преправена първа страница, на която се виждаше черна рамка с портрета на убития президент Джон Ф. Кенеди и нецензурираната информация на АП от Далас.
Борис направи кафе и отвори бутилка „Мутон Ротшилд“, реколта 1967, което пиеше от чаена купа, защото презираше разните буржоазни измишльотини като стъклени чаши и почти незабавно ги чупеше, ако се случеше някой да му подари. Действаше по някакъв много особен свой метод и апартаментът скоро се оказа в още по-голям безпорядък, отколкото беше преди.
Аз бях насочен към по-маловажния архив в моята спалня, в банята и килерите. Работата ми се състоеше в това да струпам всичко във вестибюла, за да го прегледа Борис, преди да отиде долу в кофите за боклук. Работейки, мислех за неясните си перспективи за бъдещето. Имах намерение да използвам спестяванията си от РСЕ и да прекарам пролетта и лятото в една частично преустроена селска къща в по-необитаемата част на Тоскана — собственост на единствения ми наистина богат приятел, който направи състояние по време на австралийския никелов бум. Част от него хвърли за строежа на плувен басейн и водопровод до къщата, после загуби всякакъв интерес и я остави да се руши върху покрития с лозя скат, като от време на време даваше ключа на приятели.