Там, в монашеско уединение, исках да напиша шестата си книга. При това различна от другите, тъй като бях загубил всякакви илюзии по отношение на интереса към литературата в Англия: хвалби в неделните издания, после незначителен оборот и мизерна печалба. Пазарът беше задръстен и изчерпан. Дори порнографията се намираше навред и вече не носеше почти нищо. Затова бях решил да приложа друга хватка. Щях да напиша характерния универсален съветски пропаганден роман, включващ всички клишета на комунистическия катехизис — разпродажбите на едро и бляскавите отзиви не ми мърдаха! Щях да имам банкови сметки в рубли, злоти, форинти, чешки крони, леи, левове и динари. Щях да прекарвам зимите на Черно море, летата — във Варшава и Ленинград, уикендите в Будапеща и Прага. Щях да си живея като принц и тъй като парите щяха да бъдат блокирани, нямаше да плащам никакви данъци.
Възнамерявах да поканя Борис с мен в Италия за едномесечна почивка, за да мога да се наслаждавам на неговата ученост и на готварското му умение. За книгата говорех преднамерено уклончиво.
В девет без малко почувствах глад. Бях разчистил Гостната на Сталин, разтребил кухнята и измил банята, в която под купчина „Крокодил“ зад тоалетната открих едно бурканче с противозачатъчен гел, на което пишеше „Срок за годност: VI 1964“. (Сексуалният живот на Борис бе една от малкото му наистина строго охранявани тайни.) Поразмислих малко, върнах се обратно в гостната и издърпах леглото. Отдолу намерих счупена чашка, пълна със същия гел, кутия мухлясали руски бонбони, някакви неплатени сметки и два дебели пакета, увити в кафява амбалажна хартия с подлепени краища. Изхвърлих останалите боклуци и отнесох двата пакета в дневната, където Борис тъкмо допиваше последната глътка вино. Сложих единия пакет на бюрото и започнах да разкъсвам другия, за да го отворя. Показа се топче неизписана хартия за машина, дебела и груба почти колкото амбалажната, и въпреки опаковката пожълтяла по краищата.
— Това няма да ни трябва, нали? — попитах аз.
Борис се приближи и се облещи отблизо в хартията.
— Божичко! — прошепна той. — Гледай какво съм мъкнал оттам! На времето нахвърлях в багажа си всичко, което ми попадна. — Той гальовно прокара късите си дебели пръсти по най-горния лист. — Добрата стара съветска машинописна хартия! Използвахме я в клозета. По-добра е от „Правда“ — ухили се той, — не лепне толкова!
— Е, сбогувай се с нея — казах аз, вдигнах двата пакета и се отправих към вратата.
— Трябва да запазим поне единия — извика той подире ми, — като сувенир.
— За бога, всичко в тоя апартамент е някакъв шибан сувенир! — отговорих аз и хвърлих двата пакета върху купчината боклук. Когато се върнах, Борис стоеше в средата на стаята с ръце, преплетени над главата, и ме гледаше със слонска лукавост.
— Знаеш ли, mon cher, наистина не бива да изхвърляме тази хартия. Човек би могъл хубавичко да се позабавлява с такова нещо.
— Не разбирам.
— Така ли? — той се наклони и погледна към машината на Каменев върху бюрото. — Чудя се — бавно каза той, — чудя се само колко ли време ще им трябва на експертите, за да се оправят? — Той се отръска, сякаш беше някакво голямо куче, и рече: — Стига толкова работа! Отиваме да хапнем някъде.
И днес не съм сигурен дали идеята се пръкна за пръв път тогава и дали и на двама ни хрумна едновременно.
По време на вечерята нищо не споменахме за машинописната хартия. Борис ме заведе в един от любимите си ресторанти — някакво грузинско заведение в Швабинг, тапицирано като вагон-ресторант от деветнайсети век с виненочервено кадифе, с трима музиканти в грузински носии, които свиреха на лира, флейта и балалайка. Борис поръча блини със сметана, шашлик и бутилка скъпо грузинско вино.
Изборът на ресторанта беше случаен и все пак, ако бяхме отишли, където и да е другаде, нещата може би нямаше да се развият по този начин. Решаващият елемент се оказа виното.
— Чудесно мукузани! — възкликна Борис, оглеждайки току-що донесената бутилка. На етикета бе изписано нещо със странната грузинска писменост, напомняща едновременно стенография, санскрит и арабски. — Едно от любимите вина на чичко Сталин — добави той. — Случвало му се е да пресуши по три-четири бутилки за една вечер.
— Откъде знаеш?
Борис важно сви рамене.
— Баща ми понякога е вечерял с него на дачата му.