— Въпросът е, човек като Берия би ли водил дневник?
Борис замълча.
— Не знам. Съгласен съм, че такъв човек, шеф на тайната полиция, би трябвало да се пази като дявол от тамян от всякакви отпечатъци черно на бяло. Но Берия е бил особен. Хем много потаен, хем страхотно суетен… особено за сексуалните си подвизи. Обичал да се хвали с тях пред всички, дори и пред чужденци. Доста западни държавници се чудели къде да се дянат, когато започвал да се хвали. Сталин го насърчавал, за да се забавлява с тяхното смущение. Същевременно Берия е бил голям циник и подобно на Сталин е имал вкус към зловещия хумор. Баща ми разказваше една история за него и твърдеше, че я бил чул от някакъв грузинец, който присъствал на място. Една нощ в Кунцево, Сталин и Берия били много пияни, особено Берия, който внезапно се обърнал към Сталин и му казал на грузински: „Знаеш ли, Хазаин…“ (Той никога не го наричал „другарю Сталин“, винаги „Хазаин“.) „Знаеш ли, Хазяин, едно нещо не е наред в Съветския съюз“. И когато Сталин го попитал какво е то, Берия отговорил: „Че човек като мен може да стигне до поста, който заемам!“ Сталин се смял през цялата вечер, страшно му харесала шегата.
— От кого си чувал всички тези истории? — попитах аз.
Борис сви рамене.
— От преподаватели в университета, от партийни апаратчици. Но това не бяха точно слухове, а просто клюки. Разправяха, че ако Берия си е водил дневник, той щял да бъде чиста порнография. Просто бил от ония хора, на които им доставя удоволствие да пишат за всичко, което са правили, с всичките мръсни, гадни подробности. Нали знаеш, има такива, които обичат да гледат себе си как чукат, заснети на филм? Берия е бил точно такъв. Не знам дали е правил нещо пред камера, но е притежавал точно такава ексхибионистична нагласа. Но не си мисли, че се задоволявал само с воайорство. Имал е обичая лично да разпитва своите жертви и често пъти ги е изтезавал и е наблюдавал последните им мигове. По същия начин се е отнасял и с жените, и с „джанчиците“.
Борис се облакъти на масата и потри ръце.
— Имам една идея за теб, Том. Защо не зарежеш ония твои планове и не вземеш да напишеш нещо друго, за двама души като нас, които фалшифицират дневниците на Берия? От това може да излезе страхотен роман!
Защо роман? Защо да не напишем самите дневници?
— Никакви съучастници, Борис. Само ние двамата.
— Само ние двамата — повтори Борис. — Да, добре звучи. Дори много добре, по дяволите! Но ако някога изтървем дори и думичка! — той наведе още по-ниско глава и измърмори нещо заканително.
Бяхме се прехвърлили в някаква нощна кръчма в Швабинг, пълна със студенти, които се кълчеха под звуците на немска попмузика, и трябваше да се крещим през масата, за да се чуваме.
— Можем да се сврем в някое тихо местенце, например в оная тосканска колиба, за която си ми говорил. Няма да виждаме жив човек в продължение на половин година и ще измайсторим едно дневниче на Лаврентий Павлович, прокажената дясна ръка на Сталин. — Той се протегна и ме тупна яко по рамото. — Бога ми, добра шегичка би било!
— Колко мислиш, че можем да поискаме за такова нещо?
— Милиони долари, mon cher. Милиони.
— Сериозно те питам.
— Милиони — изкриви уста Борис. — За мемоарите на Никита платиха два милиона. За Берия ще платят много, много повече. Особено ако е нещо по-така, с много „джанчици“…
Погледнах към задимения подиум, където танцуващите се въртяха като пумпали. Едно хубаво девойче с прилепнала минипола и широк кожен колан се подрусваше с гръб към нас, при което дъното на белите му гащички се мяркаше на десетина сантиметра от лицето на Борис. Той погледна косо натам и в следващия миг звучно стовари тежката си длан върху едно от изцяло оголените полукълба. Момичето изпищя от болка. Партньорът ѝ, едър млад мъж с черна брада и кубинска барета, се появи от мрака и се разкрещя. Още няколко души спряха да танцуват и ни заобиколиха, ръкомахайки. Борис се облегна назад на стола си, а очите му се въртяха като на някаква чудовищна механична кукла. Аз се изправих, тъй като прииждаха още и още брадати младежи, всичките с ленти през рамо, на които пишеше „Не на Бомбата!“ По някое време обаче те неочаквано се разпръснаха. Момичето и мъжът с брадата не се виждаха никъде. Седнах си обратно на мястото.