— Това място трябва да го кръстят „Че Гевара“ — промърморих аз, когато пред масата се изправи рус мъж, облечен в костюм.
— Моля, напуснете.
Сякаш изобщо не бе повишавал глас, за да надвика гърмящата музика. Борис спря за момент погледа си на него, след което изрева:
— Къде е управителят?
— Аз съм управителят — кротко заяви човекът. — Хайде, излизайте.
— Аз съм от пресата! — извика Борис и бръкна за портфейла си. — Ето, ето! Виждате ли, журналист съм! — крещеше той и размахваше омачканата си журналистическа карта.
Мъжът направи знак с ръка и, сякаш пръкнали се от въздуха, изникнаха двама келнери. Аз бързо станах и подпъхнах малко пари в ръката на единия от тях.
— Да си вървим, Борис.
Русият мъж изглеждаше доста як.
Борис продължи да бълва ругатни, докато аз го повлякох с препъване към вратата и взех палтата от гардероба.
— Това е възмутително! Направо възмутително! Някаква сбирщина от дребнобуржоазни свини ще ми разиграват неделна гериля. А и това не е никакъв бар, никой не носи вратовръзка.
Той продължи да крещи, докато излязохме навън и се напъхахме в ситроена.
За момента дневниците на Лаврентий Павлович Берия бяха забравени.
На другата сутрин се събудих с някакво особено въодушевление — нещо неизпитвано отпреди нервната ми криза. Скочих от леглото още преди Борис да ми донесе кафето. Той вече беше закусил и ми се стори, че се е събудил отдавна, тъй като в хола безпорядъкът бе нараснал: в средата на стаята цъфтеше нова купчина книги с камара вестници наоколо, разпръснати като изсипан чакъл. Вече на излизане забелязах, че двата пакета руска машинописна хартия са изчезнали от купчината боклук във вестибюла.
Чак когато влязохме в колата, Борис наруши мълчанието.
— Помниш ли за какво си говорихме снощи? — небрежно подхвърли той. — Е, аз поразмислих още малко. За проблема с езика… имам предвид мингрелския диалект, на който е говорел Берия. И ми се струва, че намерих разрешение. Познавам едни стари грузинци в Париж, които държат много добър ресторант. Поне единият със сигурност е мингрелец, а повечето имат пишещи машини с грузинската азбука. Всички грузинци обичат да пописват в свободното си време, най-вече поезия. Знаеш ли, че Берия е писал стихове на младини, макар че никога не са били публикувани? Дори и Сталин е надраскал няколко стихотворения, докато е учел в семинарията в Тифлис.
— Чакай малко — извиках аз. — На какъв диалект казваш, говорел Берия?
— На мингрелски.
— Мили боже! Има една рускиня или по-точно грузинка, която в момента пише дисертация в Кингс колидж, в Кеймбридж. По едно време четох за нея във вестниците. Доста силно впечатление ми направи. А един приятел оттам ми разказа, че дразнела всички стари преподаватели от Висшия катедрен съвет, като им цитирала изказването на Сталин: „Няма такава крепост, която болшевиките да не могат да сринат“.
— Значи е някоя мръсна комунистка?
— Точно обратното. Измъкнала се от Русия преди известно време, като се омъжила за лекар, съветски евреин. Двамата емигрирали в Израел. Но съпруга ѝ го убили в Шестдневната война и сега тя пише дисертация за руската дисидентска литература.
— И казваш, че е мингрелка?
— Сигурен съм. Никога преди не бях чувал за тази народност, затова ми се е запечатало в главата.
— Свети боже, ако си прав! Как се казва тя?
— Бернщайн — Татяна Бернщайн.
— Би трябвало да е Татана, така е на грузински. Познаваш ли я?
— Не.
— Изглежда знаеш доста неща за нея? — подозрително попита той.
— Заинтригува ме. Миналото ѝ ми се стори доста романтично… Като малко момиче учила в едно от първокласните московски балетни училища. И ако се съди по снимките ѝ, е доста хубава.
Борис се усмихна.
— Значи предлагаш вместо някакъв деветдесетгодишен собственик на ресторант да наемем една хубава млада студентка от Кеймбридж?
— Аспирантка. И вероятно ще е заета през лятото. Но можем да опитаме.
Борис седеше, притиснал длани към коленете си, когато се вляхме в натовареното движение по Леополд щрасе.
— Можеш например да ѝ пишеш и да ѝ предложиш една много доходна, но строго поверителна преводаческа работа — замислено изрече той. — Но не виждам някакви особени предимства пред моите парижки приятели, а и е далеч по-несигурна. Освен ако… — той млъкна и остана с широко отворена уста. — Освен ако! — и нададе някакво пронизително възклицание на руски. — Том, измислих го! Няма грешка! Това е подробността, решаващото доказателство, което и най-подозрителният съветолог не може да отхвърли! Слушай. Ще опишем в дневника на Берия един епизод, в който той изнасилва някаква ученичка в балетно училище, същото, което е посещавала младата дама. Ще направим така, че всички подробности да съвпадат. След това срещу някакъв процент, примерно пет или дори десет, ще накараме тази млада жена да излезе публично и да заяви, че тя е истинската жертва на Берия!