Беше толкова възбуден от своя замисъл, че започна да подскача нагоре-надолу върху седалката от пореста гума.
— Боже милостиви, това е върховно! Абсолютната, безспорната автентичност. Дрънчи отвсякъде, mon cher! — Той продължи да подскача, сплел ръце над главата си, и да тананика нещо на руски. — Трябва веднага да ѝ пишеш — добави той. — Представи ѝ се за някогашен студент от Кингс колидж и я накарай да закопнее за този превод. Сигурно е бедна като църковна мишка!
— Не бива да прекаляваме — казах аз. — Във всички случаи това означава въвеждане на трето, напълно непознато лице. Няма ли да е много по-лесно ти да напишеш окончателен вариант на руски? Предполагам, че Берия си е служел добре с руския.
Борис разпери ръце и поклати глава.
— Далеч по-неубедително е и рискът е по-голям. Берия би писал таен дневник единствено на родния си език. На руски, това означава, че трябва да е бил преведен, тоест че са замесени и други хора и евентуално, че има още екземпляри, дори циркулиращи в самиздат. Пазарната цена веднага ще падне. Освен това мингрелският е толкова рядък диалект, че на когото и да го покажем, веднага ще налапа въдицата! А с онази вехта съветска хартия нямаме грешка.
— А какво ще кажеш за печатането? Сигурно има начини да се установи кога е писан даден текст?
— Просто ще използваме стари ленти, много избелели. В бюрото ми се търкалят поне десетина.
— А аз какво ще правя?
— О, ти ще си основна фигура, mon cher! Аз ще осигуря фактите, а ти ще напишеш дневника. Някога писал ли си порнография?
— Само по някоя сцена, колкото да могат да лепнат гола мадама на корицата.
— Е, сега вече ще се развихриш! Пълен простор на въображението. Просто влизаш в кожата на Берия. Ти си вторият човек в Русия и е достатъчно да щракнеш с пръсти, за да ти докарат, което момиче си пожелаеш. И няма нещо, което не можеш да направиш с тях, включително и с онази малка мингрелка, балерината ученичка. Няма такова нещо! — той изгрухтя от удоволствие. — После ще се явим пред някой стръвен американски издател и ще поискаме два милиона долара, платими в швейцарска банка по сметка, и то без да питат за нищо. Какво ще кажеш?
— Добре звучи — казах аз, — като изключим това, че те ще искат да знаят как, по дяволите, сме се добрали до тези дневници.
— Много просто. Ти самият си ги изнесъл нелегално иззад Желязната завеса от една от източноевропейските страни. Това е начинът, по който всички нелегални руски ръкописи стигат до Запада. Но естествено твоята връзка трябва да остане в тайна. Разбираш ли, това е най-красивото! Колкото по-загадъчно остане всичко, толкова е по-убедително. Освен това, ако текстът стане както трябва, ония американци сами няма да ровят прекалено старателно, за да доказват, че не е истински. Но запомни — каза той, когато спрях пред сградата на „Свободна Европа“, — нито думичка на когото и да било!
— Нито думичка — повторих аз. — Тайна до гроб.
— До гроба на Берия! — извика Борис и не спря да бърбори, докато влизахме вътре и се разписвахме в присъствената книга.
— Преди всичко, трябва да направим възможно най-подробен план за евентуалните усложнения — нареждаше Борис, докато сърбаше шумно своя бульон с яйце.
През последните дни бяхме започнали да ходим на обед в един малък ресторант в средата на Енглишер Гартен, винаги полупразен по това време на годината.
— Например да не забравяме шибаното ЦРУ — продължи той. — От издателите можем да не се страхуваме толкова, те ще захапят. Но ЦРУ е друго нещо. Не е изключено да стигнат до нас, но с малко повече късмет ще ни приемат просто за посредници. Важно е в ЦРУ не само да повярват, че книгата е истинска. Трябва да ги накараме да се зарадват, че са научили откъде и как е дошла. Дори и за момент да се усъмнят, ще си имаме истински неприятности! Може и да не ни екстрадират или да не ни съдят, но юнаците много ги бива да те стиснат за гушата. Току-виж, издействали забрана за пребиваването ни в редица страни, а и нищо чудно да се опитат да се спогодят с швейцарците и да блокират сметката ни.