— Защо смяташ, че ЦРУ ще прояви такъв интерес?
— ЦРУ си вре носа навсякъде. А от личните спомени на Берия хрътките в главната им квартира в Лангли могат да научат маса полезни неща. Особено — добави той с лукава усмивка, — ако в тях се съдържат пикантни подробности за настоящи ръководители на Кремъл!
— О, не! В такива неща да не се бъркаме, Борис. Това е работа за пропагандните отдели. ЦРУ да си го правят сами! Интимни спомени, прелъстяване, изнасилване — това да. Хайде да не се занимаваме със съветското правителство. Досега говориш за ЦРУ. А какво ще кажеш за КГБ? Те как ли ще реагират?
— Не мисля, че тяхната реакция има някакво значение — отвърна Борис, някак прекалено забързано, както ми се стори. — Винаги, когато на Запад излезе нещо от този род, те запяват една и съща песен: контрареволюционен заговор на ЦРУ. Спомняш ли си документите на Пенковски?
— Мислех си, че са фалшификация на ЦРУ?
Борис сви рамене.
— Кой знае? Там е въпросът: кой знае нещо за каквото и да било в тези неща? Същото беше и със стария Никита: никой никога няма да узнае със сигурност каква част е била наистина негова и каква е била добавена от ЦРУ, от КГБ или от двете. Но в случая с Берия повечето от хората, които биха могли да докажат, че е фалшификация, са в гроба. А другите вероятно ще гледат да се снижат колкото може повече, мръсниците! Така че каквото и да кажат от КГБ, кой ли ще им обърне внимание?
— Не ме е грижа какво ще кажат, Борис, а какво ще направят.
Борис красноречиво сви рамене.
— Е, и какво могат да направят? Да пречукат няколко американски издатели на Пето авеню ли?
— Може би не издателите, а нас…
— Хайде де! И какво: ще ни проследят, за да ни убият, както направиха с Троцки ли? По времето на Берия, може би, но вече не е в техния стил.
Чаках да продължи, но той насочи цялото си внимание към своя „Бьоф Строганов“. Помислих си, че за човек, избягал от съветския режим и получил задочно обичайната десетгодишна присъда, е съхранил в себе си невероятен оптимизъм. Някак не ми се вярваше, че съветското правителство и разузнавателните им служби ще наблюдават със скръстени ръце издаването на вероятно най-сензационните политически мемоари на съвременността — в случай че нарастващият ми ентусиазъм се оправдае — и че ще се задоволят с обичайните стереотипни опровержения и нищо друго.
Опитах друг подход.
— Казваш, че няма начин ЦРУ да не стигнат до нас. Как?
Борис вдигна глава и изтри с ръка устата си.
— Чрез издателите. Виж какво, доста си блъсках главата над някои неща. Например над произхода на ръкописа. Както казах, ти ще направиш едно кратко пътуване до някоя от източноевропейските страни. Предлагам да бъде Унгария — и той вдигна мазната си ръка. — Чакай! Днешна Унгария е най-либералната от всички ония страни, независимо от твоите преживявания през петдесет и шеста. Всъщност те са достатъчно основание за завръщането ти там, когато американците започнат да питат. А с унгарците е лесно. Те посрещат близо един милион западни туристи годишно и не са в състояние да проверяват всеки. Освен това не си направил нищо чак толкова страшно като студент. Просто си предал няколко бутилки пеницилин. Но има и друга причина, за да избера Унгария. Нали помниш, казах ти, че колкото по-загадъчен остава източникът на книгата, толкова по-добре? Е, може би се налага да поукрасим загадъчността с известна доза достоверност. Просто за да помогнем на хрътките да захапят по-здраво. Да им дадем една клетвена декларация от някой в Унгария, който описва как точно книгата е попаднала в ръцете му. И аз мисля, че познавам такъв човек. Един стар унгарски комунист. Ветеран от Испания, бил се е срещу Хитлер в Червената армия, за което получил чин полковник и орден „Ленин“. Издигнал се доста при режима на Ракоши, преди да си подаде оставката през петдесет и втора и да прекара няколко години в затвора. Много смел човек, освен това голям шегаджия! Знаеш ли, че той е арестувал по грешка твоя стар декан на Кентърбъри, Хюлет Джонсън, през петдесета, когато бил на посещение в Унгария с държавна командировка. Трябва да го накараш да ти разкаже тази история, истинска класика е!
— И искаш аз да се срещна с него?
Той кимна.
— Сигурно добре ще се разберете. Той е бил един от ръководителите на въстанието и го депортирали в Русия за шест години. Сега живее в Будапеща с пенсията си от Червената армия и пише стихове.