Кимнах с глава, но не казах нищо. Звучеше ми опасно просто, но нима всички велики измами в историята не са били прости — като случая с онзи, който продал Айфеловата кула за вторични суровини, а след две седмици се върнал, за да я продаде отново? И аз трябваше да призная, че от пръв поглед не откривах никакъв очевиден пропуск в разсъжденията на Борис. Но все още не можех напълно да преглътна факта, че цялата идея вече не е някакъв необуздан изблик, среднощна фантазия пред бутилка хубаво грузинско вино, а сериозна конспирация, която е всеки час узряваше логически и в подробности. Несъмнено Борис би хвърлил вината за това върху моето буржоазно възпитание. Несъмнено би бил прав.
Когато се върнахме обратно в службата, той настоя да влезе след мен и най-напред се отби в стола.
— По-добре да не ни гледат непрекъснато заедно — промърмори той, подобно на свръхпредпазлив любовник.
Той вече започваше да се вживява в конспирацията.
Пет дни по-късно Борис предприе първата безвъзвратна стъпка: подаде едномесечно предизвестие за напускане до радио „Свободна Европа“. За човек в неговото положение, без гражданство и без средства, ходът бе наистина драстичен, ала Борис вече така се бе вдал в собствената си самоувереност и убеденост в нашия налудничав проект, че не изглеждаше ни най-малко развълнуван.
За тази стъпка допринесе и бързият отговор на госпожа Татана Бернщайн, пристигнал същата сутрин, спретнато изписан на машина на чист английски върху бланка от Кингс колидж, с който тя ми благодареше за моето писмо и ми съобщаваше, както и очаквах, че имала намерение да поработи през ваканцията, но независимо от това предложението ми за някаква специална преводаческа работа я заинтригувало. Предлагаше, когато времето наближи, да се срещнем и да поговорим по-подробно.
Писмото превърна ентусиазма на Борис в трескава възбуда. Той се запретна да разчиства апартамента, тоест да събира своята, както я наричаше, „подвижна информационна банка“. Стотици книги, списания и камари вестникарски изрезки бяха разхвърляни върху пода на хола, така че стана почти невъзможно да се влезе там. През следващите четири седмици той проучваше, преписваше, извличаше, подреждаше и преподреждаше, съставяйки безкрайни поменици от бележки, докато през това време аз се чувствах притеснен и безполезен. Не само защото не можех да направя кажи-речи нищо, понеже почти всичко беше на руски, но и защото все още не бях решил окончателно какво ще правя, макар на теория да се бях отказал от идеята за новия си роман.
Борис ми бе предоставил куп книги на английски и немски за сталинската епоха и от време на време ми тикаше снопче бележки на английски, написани с много грешки на машина. Аз също започнах да правя записки и към края на втората седмица вече се смятах за прилично информиран относно основните събития в Съветския съюз между края на войната и 1953 година, датата на сгромолясването на Берия — периода, който бяхме решили, че ще покриват „дневниците“.
Отделните части трябваше да следват хронологически, но самите те да бъдат хаотични, изпълнени със случайни спомени, бележки в телеграфен стил и непреднамерени откровения, примесени с пиперливи вицове, много от които явно написани под влияние на алкохола. Никой от двама ни не спомена повече за предложението да включим подробности, уличаващи сегашни съветски ръководители.
Сега Борис прекарваше вечерите си в библиотеката на радио „Свобода“ — сестринската станция на РСЕ в покрайнините на Мюнхен, която работеше само за Съветския съюз. Библиотеката бе една от най-богатите в света в своята област и съдържаше всекидневни бюлетини за всяка страна на съветския живот от войната насам. А системата за класификация на материалите беше толкова ефективна, че Борис без затруднения се добираше до всичко, което решаваше, че му е необходимо. Материалите за Берия бяха едни от най-оскъдните в сравнение с тези за останалите съветски ръководители, включително и за далеч по-незначителните. Това, от една страна, улесняваше непосредствената задача на Борис, а от друга, щеше впоследствие точно толкова да затрудни експертите при търсенето на опровержения за автентичността на „дневниците“. Единственият малък риск беше в това, че всички посетители на библиотеката трябваше да удостоверят самоличността си, след което да попълнят един формуляр. Съвсем рутинна предохранителна мярка срещу някой фанатик, който би хвърлил сградата във въздуха, поверена на един млад сержант от американската армия, който в края на първата седмица така се бе сближил с Борис, че му махаше да влиза без обичайните формалности.