По онова време никой от нас не обърна внимание на тази подробност.
Последната вечер преди заминаването ни за Италия, където щяхме да се възползваме от къщата на моя приятел богаташ в Тоскана, Борис ме заведе на вечеря в един от най-изисканите мюнхенски ресторанти. По време на яденето стана покровителствено великодушен.
— Ти си един беден драскач, mon cher! Аз поемем разноските по това дребно начинание. Ще ми върнеш парите после, когато сметката ни в Швейцария се напълни!
Не възразих, финансите на Борис, подобно на сексуалния му живот, си оставаха загадка за мен. Досещах се, че са разнопосочни и космополитни, с банкови сметки в различни страни — с приходи най-вече от преводаческа работа, — но подробностите той не разкриваше пред когото и да било, а най-малко пред баварските данъчни власти. Тази вечер обаче имах благоволението му и той извади пред мен 3000 щатски долара в пътнически чекове на „Американ Експрес“, като ме увери, че има още 3000, за всеки случай. След това ми подаде един незапечатан плик, в който имаше десет нови банкноти от по сто долара.
— За Ласло Ласло. Както казах, много е вероятно да не ги приеме, но човек винаги трябва да е подготвен. На мингрелката или на когото хванем да извърши превода, ще платим отделно.
Моите собствени спестявания от 450 долара изглеждаха доста окаяно до това богатство.
Прибрахме се в апартамента и приключихме с опаковането. Въпреки пренебрежението си към вещите Борис тръгваше с огромен багаж. Основното беше един грамаден куфар, натъпкан докрай с неговата „подвижна информационна банка“. Наложи се двамата да го смъкваме на почивки до колата. Освен това имаше няколко охлузени дипломатически куфарчета, трите пишещи машини и една брезентова чанта с летния му гардероб, състоящ се от купчина окъсели ризи и едни бермуди с цвета на италиански сладолед. В последния момент той грабна две бутилки перцовка и буркан полски мариновани гъби.
На другата сутрин, веднага щом свършиха новините на руски по Би Би Си, потеглихме за Гармиш Партенкирхен и оттам — към австрийската граница. Борис, който твърдоглаво бе отклонявал всички предложения да се откаже от съветското гражданство, притежаваше само Fremdenpass, паспорт без гражданство, което означаваше, че трябва да иска виза за всяка страна, през която минаваше, дори и транзитно. И немските, и австрийските граничари се занимаваха с нас повече отколкото с обичайните туристи. Слава богу, към багажа не погледнаха.
Обядвахме в Инсбрук и влязохме в Италия през прохода Бренер. Късно следобед пристигнахме във Верона и Борис настоя да прекараме два изтощителни часа в разглеждане на „пламтящия барок“, както го нарече той. Нощувахме в Болоня, а на следващата сутрин не миряса, докато не отбихме от Аутострада дел Солс във Флоренция и не разгледахме забележителностите. Не беше лесно да се пътува с него: неуморим и капризен, той непрекъснато ме подканяше да бързам, след което пропилявахме часове в обилен обед, щедро поливан с вино и ликьори.
Най-после продължихме на юг, като отново се включихме в магистралата за Рим. Слънцето вече клонеше към залез, когато стигнахме кръстовището при Валдарно, откъдето тръгва нагоре пътят към провинция Кианти. Спрях в градчето Гаойле и Борис измъкна списък за покупки — по-скоро инвентарна книга за складовата наличност в някое интендантство, — който ни струваше един час мотаене и 50000 лири в брой. Нататък черният криволичещ път се заизкачва по един стръмен скат, целият обрасъл в лозя и непроходими като джунгла храсталаци. Настилката беше наполовина отмита от зимните дъждове и единственият намек за човешко жилище, който зърнахме, бе горният край на една бледорозова стена зад редица високи кипариси. Борис потри ръце.
— Mon cher, ти си гениален! Това е рай божи: никой никога няма да ни открие тук!
Селската къща, наречена „Фрабечи“, гледаше към долината на Арно. Състоеше се от две грубо иззидани каменни постройки с покриви от жълти керемиди. По средата имаше покрито с плочи дворче, засенчено от надвиснали лозници. В края на второто, по-малко дворче сивееше басейнът, пълен със застояла вода, в която плаваха безброй измрели насекоми. Обясних на Борис, че има един грохнал генератор за филтъра на басейна, но иначе няма нито топла вода, нито електричество, а само петромаксови фенери. Генераторът се включваше сутрин само за един час от общия работник, синьор Гоки, който поддържаше имота и подкастряше лозниците.