— Десет лири, Франк — каза барманът, млад здравеняк с грижливо сресана на вълни коса.
— Прибави го към кредита, Тони. И ни дай още една бутилка.
— Как този Малори се е свързал с момичето? — попита сякаш себе си Саша, докато Тони извади тапата и напълни двете чаши.
— Обади ми се по телефона и ме запозна с нея. Съвсем неочаквано. И знаеш ли колко ѝ плати моят редактор? Петстотин лири! Хем без нищо насреща, на голо доверие. Но да ти кажа, Малори е честно момче. Обаче не би трябвало да ти го казвам всичко това. Строго секретно, разбираш ли! Но според мен историята на момичето е истинска. Няма причини да съчинява такова нещо, а и го има в книгата. Ти чел ли си я?
— Още не, за жалост — излъга Саша.
— Същински динамит! Няма да се учудя, ако катурне половината от шибания Кремъл!
— Този Малори живее в Лондон, нали? — попита Саша.
— Не. Работи в Германия, в някакво радио, за американците. В Мюнхен май. Накрая го изритали или договорът му изтекъл — тъй или иначе отпраши нанякъде.
Смолет изведнъж се вторачи ядосано в Саша.
— Абе теб какво те интересува всъщност? Какво все ме разпитваш? Да не би да си от ЦРУ? — Той се обърна към бармана: — Хей, Тони, тук май има човек от ЦРУ. Нали такива не ги пущаме в клуба?
— Не, ако си плащаш сметката, Франк. В момента имаш шейсет и осем лири кредит.
— Я върви на майната си! — весело рече Смолет. Той се обърна отново към Саша. — Ти наистина ли си писател?
— Ами, пиша книги — усмихна се Саша.
— О, да. Аз май не чета такива неща. Напоследък не ми остава много време. Да не би да смяташ да пишеш книга за тази история с Берия? Книга за книгата. Страхотно добра книга, казвам ти. Ти не пиеш — добави укоризнено той.
— Добре ми е — каза Саша, вдигна чашата си и се престори, че отпива от нея.
— Ще ти кажа какво мисля — каза Смолет, — ако ми се закълнеш, че не си от шибаното ЦРУ.
Саша се засмя.
— Толкова лош ли ти изглеждам?
— Изглеждаш прекалено трезвен. Сега се закълни в бутилката! Кажи „Заклевам се“ — те изпълниха някакъв сложен ритуал, като призоваха и бармана за свидетел.
— Знаеш ли, ще ти кажа какво мисля — след известно мълчание промълви Смолет. — Това не може да навреди на никого, след като историята вече е излязла наяве. Мисля, че Малори беше в Будапеща, за да се свърже с онзи унгарец и да вземе книгата на Берия. Не знам как се е добрал до момичето… всъщност каза, че я срещнал в Кеймбридж. Мъничко съвпадение, ако правилно съм разбрал. Във всеки случай аз така си мисля.
— Знаеш ли кой е този унгарец?
— Някакъв старец. Прилича на череп. Имаше някакво шантаво име, но Малори каза, че то не било истинското. Всичко е много тайнствено, старче.
Саша кимна и не разпитва повече за Татана Шумара. Вместо това се опита да научи от Смолет нещо повече за Малори, но отговорите на Смолет, когато бяха свързани, биха могли да се отнасят за всеки англичанин на трийсет и няколко години. Барманът направи нов безнадежден опит да го накара да си плати сметката, но той беше вече непоправимо пиян. Смолет тръгна препъвайки се към телефона да се обади на някаква жена, а Саша се изниза към тоалетната, където добави току-що наученото под записките си от посещението в Кеймбридж:
Шумара, Татана (Бернщайн). Израелски паспорт. Грузински произход. Напуснала Кеймбридж шест седмици преди излизането на Б. Интервю десет дни преди отпечатването. Минава за бедна, но има пари за пътуване.
Сега добави:
Малори, Том. Романист, млад. Доскоро работил в американска радиостанция в З. Германия, Мюнхен? Представил Шумара на Смолет. Бил в Унгария за тържеството по случаи рождения ден на Фланагън. (Да се провери датата.) Заедно с някакъв стар унгарец, бивш партиец, поет, от когото М. уж взел Б. М. С. С.
Когато се върна в клуба, завари Смолет да се клатушка пред бара.
— На ваше място бих го завел у дома му, сър — каза барманът.
Саша се усмихна, подхвана Смолет под мишниците и го изнесе като дете по тясното стълбище на улицата. Тъкмо се питаше какво да прави с него, когато неочаквано, с рефлекса на закоравял пияница, Смолет проговори членоразделно и са раздвижи.
— Трябва да се прибера у дома, старче. Имам да се обаждам на куп места.
В този момент Саша видя едно празно такси. Смолет пропълзя в него и имаше достатъчно сили, за да каже адреса си, след това се килна назад, а шофьорът подкара по Шафтсбъри авеню.
Саша Димитров се питаше каква част от разговора им ще си спомня на сутринта Смолет.
Първото нещо, което Саша направи на другия ден, бе да отиде в Националния съюз на книгата, където откри името и телефона на издателите на Томас Малори. След това влезе в една телефонна кабина, следвайки една от основните инструкции на Комитета за агентите, работещи на Запад: всички местни разговори трябва да се провеждат от обществени телефони, а всички чуждестранни — чрез посолството. Дори един пратеник на културата като Саша Димитров не можеше да е сигурен, че телефонът му в хотел „Странд Палас“ не се подслушва.